Когато я пусна, по лицето й беше изписан толкова силен шок, че той не можа да се сдържи да не попита:
— Какво има, сладката ми? Какво не е наред?
Това беше един от много редките случаи, когато виждаше дъщеря си да загуби ума и дума.
— Аз… ти… бях забравила — измънка тя, тръсна глава с привичен жест и започна да се смее и да плаче едновременно. — Татко, ти изглеждаш малко по-различно — това е всичко. Аз помня, че заминах оттук… буквално вчера… така е. И като видях… косата ти… — Рахил прикри устата си с ръка.
Сол прокара ръка по черепа си.
— О, да — рече той, внезапно готов също да плаче и да се смее едновременно. — Докато ти учеше и пътешестваше, минаха повече от единадесет години и аз остарях. И оплешивях — той отново разтвори ръце: — Добре дошла, миличката ми!
Рахил се пъхна в закрилящата му прегръдка.
В продължение на няколко месеца всичко вървеше добре. Рахил се чувстваше по-спокойна благодарение на познатата обстановка, а за Сара мъката, която причиняваше болестта на дъщеря й, бе временно приглушена от радостта, че я вижда у дома.
Всяка сутрин Рахил ставаше рано и изучаваше своята лична „ориентационна експозиция“. Сол знаеше, че там стоят неговата снимка и снимката на жена му, каквито бяха сега — дванадесет години, по-стари, отколкото тя си ги спомняше. Той се опитваше да си представи какво ли изпитва Рахил, когато се събужда в собственото си легло на двадесет и две години и със свежа памет, прекарваща последна ваканция у дома, преди да замине да следва на друга планета — и миг след това открива, че родителите й са остарели, стотици дребни неща са се променили вкъщи и в града, новините са съвсем други… и покрай нея са минали години от историята.
Сол не можеше да си представи това.
Първата им грешка беше, че отстъпиха пред желанието на Рахил да покани старите си приятели на празненството по случай двадесет и втория й рожден ден. Беше същата компания, както при първото честване — неукротимата Ники, Дон Стюарт и приятелят му Хауард, Кейти Обег, Марта Тин и най-добрата приятелка на Рахил, Лина Маккайлър — всички току-що завършили колежа, измъкнали се от пашкула на детството и готови да полетят към живота.
Рахил се бе срещала с всички след завръщането си. Но беше спала… и бе забравила. А Сол и Сара точно този път не се досетиха, че тя ще забрави.
Ники беше на тридесет и четири стандартни години, майка на две деца — все още енергична и все още неукротима, но — според представите на Рахил — стара. Дон и Хауард разговаряха за капиталовложениятаси, за спортните постижения на децата си и за предстоящите отпуски. Кейти бе объркана — тя заговори с Рахил само два пъти, при това така, сякаш говореше с някаква натрапница. Марта открито завиждаше на младостта на Рахил. Лина, която междувременно бе станала ревностна последователка на дзен-гностицизма, се разплака и си тръгна рано.
Когато гостите си отидоха, Рахил седна сред опустошения от празненството хол и се загледа в недоядената торта. Не заплака. Преди да се качи в своята стая, тя прегърна майка си и прошепна на баща си:
— Татко, моля те, не ме оставяй друг път да правя като тази вечер.
След това отиде да спи.
През пролетта Сол отново сънува същия сън. Той бродеше сред някаква обширна мрачна местност, осветена само от две червени кълба. Не се учуди, когато равният глас каза:
— Сол! Вземи дъщеря си, твоята единствена дъщеря Рахил, и отиди на планетата, наречена Хиперион, и там я принеси в жертва чрез изгаряне на едно от местата, за които аз ще ти кажа.
И Сол изкрещя в мрака:
— Нали вече я имаш, кучи сине! Защо трябва пак да я връщам там? Кажи ми! Кажи ми, дявол да те вземе!
И Сол Уайнтрауб се събуди плувнал в пот и с насълзени очи, а в сърцето му бушуваше гняв. Той чувстваше, че докато дъщеря му спи в съседната стая, огромният червей я гризе.
През следващите месеци Сол почти маниакално събираше информация за Хиперион, за Гробниците на Времето и за Шрайка. Като опитен изследовател той бе Удивен, че по толкова интересен въпрос е налице толкова малко позитивна информация. Разбира се, съществуваше Църквата на Шрайка, която имаше много храмове в Мрежата, макар че на Бърнард нямаше нито един. Сол скоро установи, че да търсиш точни сведения за Шрайка в култовата литература е все едно да се опиташ да начертаеш географската карта на Сарнат, като посетиш някой будистки манастир. В учението на Църквата на Шрайка се споменаваше и времето, но само във връзка с това, че Шрайка се смятал за „Ангел на възмездието от отвъдното време“ и че за човешката раса истинското време се било свършило с гибелта на старата Земя, а четирите столетия след това събитие били „лъжовно време“. Според Сол тези трактати бяха обичайната за повечето религии комбинация от иносказания и празни приказки. Въпреки това той реши да посети някой храм на Шрайка веднага щом изчерпи по-сериозните възможности да събере информация.