На двадесет и първия си рожден ден Рахил почука на вратата на Сол един час, след като всички си бяха легнали.
— Татко?
— Какво има, моето момиче? — Сол наметна халата си и я посрещна на вратата. — Не ти ли се спи?
— Не съм спала от два дни — прошепна тя. — Вземах допинг и така успях да проуча всичко, което съм вкарала в моя файл за лична информация.
Сол кимна.
— Татко, искаш ли да се качим горе и да пийнем по чаша? Ще ми се да поприказвам с теб за някои неща.
Сол взе очилата си от нощното шкафче и тръгна след нея.
Това бе първият и последният път, когато Сол пожела да се напие заедно с дъщеря си. Не беше шумно пиене. Най-напред си побъбриха, после започнаха да се шегуват и да правят каламбури и накрая така се разхилиха, че не можеха да продължат. Рахил започна да разказва някаква история, сръбна от чашата си на най-смешното място и се разсмя толкова силно, че от носа й полетяха пръски. И на двамата им се струваше, че никога не се е случвало нищо по-весело.
— Ще отида да взема още една бутилка — каза Сол, когато Рахил спря да плаче от смях. — Деканът Мур ми подари малко шотландско уиски миналата Коледа… ако не се лъжа.
Когато се върна, пристъпвайки внимателно, той завари Рахил, седнала на кушетката, да приглажда с пръсти косите си назад. Наля й малко уиски и няколко минути двамата пиха в мълчание.
— Татко?
— Да?
— Аз разбрах всичко. Гледах се, слушах се и разучих холографиите на Лина и на останалите, всички на средна възраст…
— Едва-едва на средна възраст — възрази Сол. — Лина ще навърши тридесет и пет години идния месец.
— Е, стари са, ти разбираш какво имам предвид. Така или иначе, прочетох медицинските заключения, видях снимките от Хиперион и знаеш ли какво?
— Какво?
— Аз не вярвам нищо от това, татко.
Сол остави чашата и се вгледа в дъщеря си. Лицето й бе станало по-пълничко, а изражението му — не така задълбочено. Тя изглеждаше дори още по-красива.
— Искам да кажа, че всъщност вярвам във всичко това — каза тя със слаб, боязлив смях. — Невъзможно е мама и ти да си правите с мен толкова жестока шега. Освен това вашата… вашата възраст… пък и новините, и всичко останало. Знам, че е истина, но не вярвам в това. Разбираш ли ме, татко?
— Да — кимна Сол.
— Тази сутрин например се събудих и си помислих: „Колко е хубаво! Утре е изпитът по палеонтология, а аз съм учила здраво.“ Имах намерение и да покажа едно-две неща на Роджър Шърман, непрекъснато се мисли за много умен.
Сол отпи от чашата си и каза:
— Роджър почина преди три години при една самолетна катастрофа на юг от Басард.
— Зная — въздъхна Рахил и придърпа колене до брадичката си. — Потърсих всички, които познавам. Грем е мъртъв. Професор Айкхърд вече не чете лекции. Ники се е омъжила за някакъв… търговски пътник. За четири години се случват куп неща.
— Повече от единадесет — поправи я Сол. — Пътуването до Хиперион и обратно те направи шест години по-млада от всички, които бяхме тук.
— Но това е нормално! — извика Рахил. — Хората непрекъснато пътуват извън Мрежата и нищо им няма!
Сол кимна.
— Да, моето момиче, но твоят случай е друг. Рахил успя да се усмихне, допи уискито си и каза:
— Наистина си много деликатен!
Тя остави чашата с рязко хлопване — знак, че е приключила с пиенето — и продължи:
— Слушай, ето какво реших. Потрудих се два дни и проучих всичко, което ти… или аз… съм подготвила, за да зная какво се е случило и какво става… но просто няма няма никаква полза.
Сол седеше напълно неподвижно и не смееше дори да диша.
— Искам да кажа — продължи Рахил, — че след като всеки ден ставам все по-млада и забравям хора, с които всъщност още не съм се срещала… искам да кажа: какво ще стане после? Просто ще продължа да ставам все по-млада и все по-малка и все по-негодна да се справям — докато някой ден просто ще изчезна. Господи, татко — Рахил обхвана още по-плътно коленете си с ръце. — Много е весело, нали?
— Не — спокойно каза Сол.
— Не. Не е — каза Рахил. Очите й, винаги големи и тъжни, бяха навлажнени. — За теб и за мама това трябва да е най-големият кошмар на света. Всеки ден да ме гледате как слизам надолу по стълбите… объркана… събудила се със спомена от вчерашния ден, но узнала от собствения си глас, че това вчера е било преди години. Узнала, че съм имала любов с някакъв млад мъж на име Амелио…
— Мелио — прошепна Сол.
— Все едно. Просто няма полза, татко. До момента, когато вече съм в състояние да възприемам всичко това, съм толкова изтощена, че трябва да заспя. И поцле… знаеш какво става после.
— Какво… — започна Сол, но трябваше да си прочисти гърлото. — Какво искаш да направим ние с майка ти, мъничката ми?