Рахил го погледна в очите и се усмихна. Беше същата усмивка, с която го даряваше, откакто бебешката й възраст бе достигнала пет седмици.
— Не ме питай това, татко — твърдо каза тя. — Не ме карай и аз да се питам. Просто ме боли. Искам да кажа, че аз не съм преживяла всички онези събития — тя млъкна и докосна челото си. — Ти разбираш какво искам да кажа, татко. Тази Рахил, която е ходила на друга планета, която се е влюбила и с която се е случило някакво нещастие… тя е била една друга Рахил! Аз не съм длъжна да изтърпя нейните страдания! — тя вече плачеше. — Разбираш ли? Разбираш ли?
— Да — рече Сол, разтвори обятията си и почувства топлината на разплаканото момиче до гърдите си. — Да, разбирам.
През следващата година от Хиперион редовно пристигаха съобщения по вектора, но всичките бяха отрицателни. Естеството на антиентропните полета и техният източник оставаха непознати. Около Сфинкса не бе регистрирана необичайна активност на времевите приливи. Опитите с животни в този район и близо до него завършиха с внезапната смърт на някои от тях, но болестта на Мерлин не се повтори. Мелио завършваше всяко послание с думите: „Нека Рахил знае, че я обичам.“
Сол и Сара взеха пари назаем от университета в Ринкс и се подложиха на ограничен курс пулсенови процедури в Басард Сити. Те вече бяха твърде възрастни и процедурите не можеха да продължат живота им с по още едно столетие, но все пак имаше полза — Сол и Сара вече изглеждаха като двойка наближаваща петдесетте, а не седемдесетте. Те разгледаха стари семейни снимки и установиха, че не е чак толкова трудно да се обличат както преди петнадесетина години.
Шестнадесетгодишната Рахил изтрополи надолу по стълбите. В едната си ръка държеше инфотерма си, настроен на вълната на радиостанцията на колежа.
— Може ли да ям оризова каша?
— Нима не ядеш всяка сутрин от нея? — усмихна се Сара.
— Ям — ухили се Рахил. — Просто си помислих, че може да се е свършила или нещо такова. Чух телефона. Ники ли беше?
— Не — каза Сол.
— Дявол да го вземе — рече Рахил и погледна родителите си. — Извинявам се. Тя обеща да ми се обади веднага щом станат известни точните ни бележки. Минаха вече три седмици от проверочните изпити. Затова чакам телефона.
— Не се притеснявай — успокои я Сара, донесе кафеничето и наля една чаша на Рахил, а после и на себе си. — Не се притеснявай, мила. Аз ти обещавам, че ще имащ достатъчно добри бележки, за да те приемат в каквото училище пожелаеш.
— Мамо — въздъхна Рахил, — ти не знаеш. Този свят е станал съвсем свински — тя се намръщи. — Виждала ли си някъде транспортира ми? Цялата ми стая е потънала в боклуци! Нищо не можах да намеря.
Сол си прочисти гърлото:
— Днес няма да ходиш на училище, моето момиче.
— Да не ходя на училище? — втрещи се Рахил. — Във вторник? Шест седмици преди края на годината? Какво се е случило?
— Ти беше болна, Рахил — твърдо каза Сара. — Можеш да си останеш вкъщи един ден. Именно днес.
Рахил се намръщи още повече.
— Болна ли? Не се чувствам болна. Чувствам се така, сякаш съм омагьосана. Сякаш нещата… някак не са наред. Например защо кушетката е преместена в средната стая? И къде е Чипс? Толкова пъти го виках, а той не идва!
Сол докосна китката на дъщеря си.
— Ти беше болна няколко дни — рече той. — Лекарят каза, че като се събудиш, може би ще си забравила някои неща. Нека да си поговорим, докато се разходим из двора на колежа. Искаш ли?
Рахил грейна.
— Да не ходя на училище, а да идем с теб на разходка? Разбира се! — тя се престори на загрижена. — Само дано не срещнем Роджър Шърман! Той непрекъснато взема решенията на задачите от новите ученици и е страшен досадник.
— Няма да срещнем Роджър — обеща Сол. — Готова ли си?
— Почти — каза Рахил и прегърна майка си с всичка сила. — Алигаторе, доскоро!
— Крокодиле, жив и здрав! — отвърна Сара.
— А така! — ухили се Рахил и разтърси дългата си коса. — Готова съм.
Понеже пътуваше често до Басард Сити, Сол си бе купил едно ЕМПС. Един студен ден той пак полетя към столицата, като избираше най-обиколния път, далече от претоварените въздушни коридори, за да може да се наслади на гледката и на аромата от ожънатите поля отдолу. Доста мъже и жени, които работеха на полето му махаха с ръка.
От времето, когато Сол беше дете, Басард се бе разраснал внушително, но синагогата си стоеше на същото място, на едно от първите градски кръстовища. Храмът беше стар и Сол също се чувстваше стар; дори кръглата шапчица, която си сложи на влизане, изглеждаше овехтяла и износена от десетилетията, но пък равинът бе млад. Сол разбираше, че в действителност човекът е най-малко на четиридесет години — от двете страни на челото му косата оредяваше и тъмната шапчица подчертаваше това, — но в очите на Сол той беше почти момченце. Сол изпита облекчение, когато младият мъж предложи да довършат разговора си в парка срещу синагогата.