Седнаха на една пейка. Сол се учуди, че все още държи шапчицата, и я прехвърли от едната в другата си ръка. Денят бе изпълнен с мириса на есенни листа и влага от снощния дъжд.
— Не ви разбрах добре, господин Уайнтрауб — каза равинът. — Какво ви смущава — дали сънят, който сте сънували, или фактът, че дъщеря ви се е разболяла, след като сте сънували този сън?
Сол повдигна нагоре лицето си, за да усети слънчевата светлина.
— Съвсем точно казано, нито едно от двете — отвърна той. — Просто не мога да се освободя от мисълта, че тези неща са свързани по някакъв начин.
Равинът прокара пръст по долната си устна.
— На колко години е дъщеря ви? — попита той.
— На тринадесет — отвърна Сол след незабележима пауза.
— А болестта й… сериозна ли е? Заплашва ли живота й?
— Не го заплашва — отвърна Сол. — Засега. Равинът скръсти ръце върху големия си корем.
— Нали не мислите, че… впрочем мога ли да ви наричам Сол?
— Разбира се.
— Сол, нали не мислиш, че след като си сънувал този сън, ти… по някакъв начин си станал причина за болестта на твоята дъщеричка. Нали не си мислиш това?
— Не — отвърна Сол и за момент изпита дълбоко вътрешно съмнение дали е казал истината. — Не, учителю, не го мисля.
— Наричай ме Морт, Сол.
— Чудесно, Морт. Не идвам с мисълта, че аз съм причината за болестта на Рахил. Нито пък сънят ми. Обаче мисля, че моето подсъзнание се опитва да ми каже нещо.
Морт се поклащаше леко напред-назад.
— Може би някой невролог или психиатър ще ти помогне повече от мен, Сол. Не разбирам добре с какво аз…
— Интересува ме историята на Авраам — прекъсна го Сол. — Бих казал, че до известна степен съм запознат с различните етически системи, но ми е трудно да разбера тази система, която започва със заповед към един баща да заколи сина си.
— Не, не, не! — извика равинът и размаха пред лицето на Сол пръсти, които приличаха на бебешки. — Когато настъпил моментът, Бог възпрял ръката на Авраам. Той не би позволил в Негово име да бъде принесен в жертва човек. Важното е било покорството пред Божията воля…
— Да — рече Сол. — Покорството. Но в Библията е написано: „Тогава Авраам простря ръката си, та взе ножа, за да заколи сина си.“ Бог сигурно е погледнал вътре в душата му и е видял, че Авраам наистина е бил готов да заколи Исаак. Едно външно покорство без вътрешна решимост не би удовлетворило Господ — поне такъв, какъвто е в книгата Битие. Какво е щяло да се случи, ако Авраам е обичал сина си повече от Бога?
Морт забарабани с пръсти по коляното си, пресегна се и хвана ръката на Сол над лакътя.
— Сол, виждам, че си разстроен от болестта на дъщеря ти. Обаче не бива да смесваш тази болест с един текст, създаден преди осем хиляди години. Кажи ми още нещо за твоето момиченце. Ако не се лъжа, в наше време децата вече не умират от болести. В Мрежата е така.
Сол стана, усмихна се и отстъпи назад, за да се освободи от ръката на равина.
— Бих искал още да си поговорим, Морт. Желая го. Но трябва да се връщам, защото тази вечер имам лекция.
— Ще дойдеш ли в храма идната събота? — попита равинът и за последен път го докосна с късите си шишкави пръсти.
Сол пъхна шапчицата си в ръцете на по-младия мъж.
— Може би тия дни, Морт. Тия дни ще намина.
Малко по-късно същата есен Сол погледна през прозореца на кабинета си и видя тъмната фигура на някакъв мъж, който стоеше под оголелия бряст пред къщата. „Медиите“, помисли си Сол и сърцето му се сви. В продължение на десетина години се бе страхувал от деня, в който тайната ще излезе наяве, понеже знаеше, че това ще бъде краят на техния обикновен живот в Крофорд. Той излезе навън и усети вечерния хлад.
— Мелио! — извика, когато видя лицето на високия мъж.
Археологът стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на дългото му синьо палто. Макар че от последната им среща бяха изминали десет стандартни години, възрастта на Арундес се бе променила съвсем малко. Според преценката на Сол той още нямаше тридесет. Ала силно загорялото лице на младия мъж бе набраздено от страдание.
— Сол — изрече той и почти плахо протегна ръка. Сол сърдечно я разтърси.
— Не знаех, че си се върнал. Ела да влезем.
— Не — археологът отстъпи половин крачка назад. — От един час стоя тук. Сол. Нямам смелост да се приближа до вратата.
Сол отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори и просто кимна.