За да се предпази от студа, той също пъхна ръце в джобовете си. Над триъгълните кулички по покрива започнаха да се показват първите звезди.
— В момента Рахил не е у дома — каза най-сетне Сол. — Отиде в библиотеката, понеже… понеже мисли, че има да пише съчинение по история.
Мелио на пресекулки си пое дъх и също кимна.
— Сол — рече той с плътен глас, — ти и Сара трябва да разберете, че направихме всичко възможно. Екипът прекара на Хиперион почти три стандартни години. И щяхме да стоим още, ако университетът не бе престанал да плаща. Не открихме нищо…
— Знаем това — увери го Сол. — Благодарни сме ти за обажданията по вектора.
— Аз прекарах сам в Сфинкса няколко месеца — продължи Мелио. — Според показанията на уредите той представлява просто една инертна купчина камъни, но понякога ми се струваше, че усещам… нещо… — той отново поклати глава. — Изпуснах я, Сол.
— Не си — Сол хвана младия мъж за рамото през вълненото палто. — Искам да ти задам един въпрос. Ние се свързахме с нашите сенатори… разговаряхме дори с директорите на Научния съвет, но никой не можа да ни обясни защо Хегемонията не е отделила повече време и средства за проучване на феномените на Хиперион. На мен ми се струва, че тази планета отдавна е трябвало да бъде приобщена към Мрежата, ако ще и само заради научното й значение. Как е възможно да не се обръща внимание на една загадка като Гробниците на времето?
— Разбирам мисълта ти. Сол. Дори преждевременното спиране на средствата за нас беше подозрително. Нещата изглеждат така, сякаш Хегемонията умишлено се старае да държи Хиперион настрана.
— Смяташ ли, че… — подхвана Сол, но в този момент Рахил се приближи до тях в есенния здрач. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на червеното й яке, косата й беше късо подстригана според младежката мода, която бе възприета повсеместно от десетилетия, а пълничките й бузи бяха зачервени от студа. Рахил се намираше на самата граница между детството и ранната младост: с дългите й крака, обути в дънки и спортни обувки, и бухналото й яке силуетът й можеше да бъде и на момче.
— Здрасти, татко! — усмихна се тя, а като ги приближи още в мъждивата светлина, кимна плахо и на Мелио: — Извинете, не исках да прекъсвам разговора ви.
Сол си пое дъх.
— Няма нищо, моето момиче. Рахил, това е д-р Арундес от университета в Рийкс на Свободен дом. Д-р Арундес, дъщеря ми Рахил.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза Рахил, сияейки от искрена радост. — Ехей, Рийкс! Чела съм техните каталози. Бих била щастлива да отида там някой ден.
Мелио кимна вдървено. Сол забеляза колко неподвижни са раменете и торсът му.
— Ти… — започна Мелио. — Искам да кажа, какво би желала да следваш там?
Сол си помисли, че Рахил е доловила мъката в гласа на мъжа, но тя само сви рамене и се засмя.
— О, всичко. Старият господин Айкхърд — той преподава палеонтология и археология на една група напреднали, в която съм и аз — та той казва, че там има страхотна катедра по класическа филология и древни артефакти.
— Вярно е — успя да изрече Мелио.
Рахил поглеждаше плахо ту към баща си, ту към непознатия и явно усещаше напрежението, макар и да не знаеше причината.
— О, аз тук ви преча на разговора. Трябва да се прибирам и да си лягам. Май съм се заразила от онзи странен вирус… мама каза, че е нещо като менингит. Изглежда, че от него ставам малко тъпа. Както и да е. Беше ми приятно да се запозная с вас, д-р Арундес. Надявам се някой ден да се срещнем в Рийкс.
— Аз също се надявам — каза Мелио, гледайки я с огромно напрежение в тъмното. Сол си помисли, че той се опитва да запомни всичко от този миг.
— Е, довиждане и лека нощ. До утре, татко — рече Рахил и си тръгна. Чуваше се как гумените й подметки скърцат по пътеката.
— Лека нощ, Рахил.
Пред пътната врата тя се спря. Синкавата светлина, която се лееше над моравата, я правеше да изглежда на много по-малко от тринадесет години.
— Алигаторе, доскоро! — извика Рахил.
— Жив и здрав, Крокодиле! — отвърна Сол и чу, че Мелио шепне същите думи заедно с него.
Те постояха известно време в мълчание, наблюдавайки как малкият град изчезва в нощта. Край тях мина едно момче на велосипед. Чуваше се как под гумите шумолят листа, а когато момчето прекосяваше светлия кръг под някоя от старите улични лампи, спиците проблясваха.
— Влез у дома — покани Сол умълчания мъж до себе си. — Сара много ще се радва да те види. Рахил ще е заспала.
— Не сега — каза Мелио. Ръцете му все още бяха пъхнати в джобовете и той приличаше на сянка. — Имам нужда да… това беше грешка, Сол.