Ала в действителност не мазохизмът бе довел тук първите колонисти, както и Сол и семейството му. Хеброн беше в по-голямата си част пустиня, но плодородните райони бяха наистина невероятно плодородни. Университетът в Синай беше на почит в цялата Мрежа, а болницата му привличаше богати пациенти и даваше солиден приход на кооператива. Хеброн имаше единединствен телепортаторен терминал в Нови Йерусалим и забраняваше изграждането на телепортали където и да било другаде. Планетата не се числеше нито към Хегемонията, нито към Протекторатите и вземаше висока такса от пътниците, за да ги пропусне да пристигнат през телепортатора. Достъпът на туристи извън Нови Йерусалим бе забранен. За един евреин, който търси убежище, вероятно това бе най-подходящото място измежду всичките триста планети, обитавани от хора.
Кибуцът беше кооператив по-скоро по традиция, отколкото на практика. Семейство Уайнтрауб бяха приветствани с „Добре дошли“ в собствения им дом — една скромна къщичка, покрита с изсушени на слънце керемиди. Ъглите й не бяха прави, а заоблени; подът беше дървен и гол. В замяна на това от върха на хълма се откриваше изглед към портокалови и маслинени горички, зад които се разстилаше безкрайна пустиня. На Сол му се струваше, че слънцето изгаря всичко, дори грижите и лошите сънища. Светлината беше нещо осезаемо. Вечер, след залез слънце, къщата им по цял час излъчваше розова светлина.
Всяка сутрин Сол седеше до леглото на дъщеря си, докато се събуди. Първите минути, в които тя беше объркана, винаги бяха мъчителни за него, но искаше да е сигурен, че Първото нещо, което Рахил вижда всеки ден, е той самият. Докато тя му задаваше въпроси, Сол я държеше в ръце.
— Къде сме, татко?
— На едно вълшебно място, пиленце. След закуска ще ти разкажа всичко за него.
— Как сме дошли тук?
— Първо през телепортатора, после малко полетяхме и малко походихме — отговаряше той. — Не е толкова далече… но е достатъчно далече, за да бъде приключение.
— Но леглото ми е тук… и препарираните ми животни… защо не си спомням кога сме дошли?
Тогава Сол леко я хващаше за раменете, поглеждаше в кафявите й очи и казваше:
— С теб стана злополука, Рахил. Помниш ли как в „Жабата, която иска да се върне у дома“ Терънс си удря главата и за няколко дни забравя къде живее? С тебе стана нещо такова.
— По-добре ли съм?
— Да — казваше Сол, — сега си много по-добре. И къщата се изпълваше с мириса на закуската, а те отиваха на терасата, където ги очакваше Сара.
Рахил имаше повече другарчета за игра от когато и да било. Кооперативът на кибуца имаше училище, в което тя всеки ден отново и отново бе приветствана като новодошла. През дългите следобеди децата играеха в овощните градини и изследваха скалистите хълмове.
Авнер, Робърт и Ефраим, старейшините на кибуца принудиха Сол да продължи работата върху книгата си. Планетата Хеброн се гордееше с броя на учените, артистите, музикантите, философите, писателите и композиторите, които бе приютила като граждани или като гости за продължително време. Старейшините обърнаха внимание на Сол, че къщата му е дар от държавата. Пенсията на Сол, макар и малка по стандартите на Мрежата, беше повече от достатъчна за скромните им нужди в К’фар Шалом. Така или иначе, за изненада на самия Сол, той откри, че физическият труд му доставя удоволствие. Като работеше в овощните градини, изхвърляше камъните от нераздадените парцели и поправяше една стена недалеч от града, Сол откри, че се чувства по-бодър и в по-добро настроение от много години насам. Той разбра, че докато чака хоросанът да изсъхне може да се сражава с Киркегор, а докато проверява грижливо ябълката за червеи, може да вникне по нов начин в Кант и Вандьор. На седемдесет и три стандартни години Сол получи първите си мазоли.
Вечер той играеше с Рахил, а после се разхождаше със Сара в подножието на близкия хълм, докато Джуди или някое друго съседско момиче пазеше заспалото им дете. Една съботна вечер те отидоха до Нови Йерусалим — само Сол и Сара, за пръв път заедно сами, откакто преди цели седемнадесет стандартни години Рахил се бе върнала, за да живее заедно с тях.
Но не всичко беше идилия. Много често се случваше Сол да се събуди нощем, да не може повече да заспи и да слезе бос долу в стаята, където Сара бдеше над съня на Рахил. Също така често в края на дългия ден, докато къпеха Рахил в старата вана с плочки или я завиваха вечер в затъмнената розова стая, детето казваше: