— Татко, тук ми харесва, но не може ли утре да си отидем у дома?
И Сол кимваше. А след приказката за лека нощ, след приспивната песен и след целувката, когато той тръгваше на пръсти към вратата, сигурен, че детето спи, от покритата с одеяло фигурка на леглото се разнасяха приглушените думи:
— Алигаторе, доскоро!
И той беше длъжен да отговори:
— Жив и здрав, крокодиле!
А когато си легнеше и той самият, близо до равномерно дишащото и може би спящо очертание на жената, която обичаше, Сол дълго гледаше как ивиците бледа светлина от едната или от двете луни на Хеброн се движат из пространствата, огласяни от стенанията на вятъра, и разговаряше с Господ.
Сол бе започнал да разговаря с Господ няколко месеца, преди да разбере, че го прави. Мисълта за това го развеселяваше. Тези диалози в никакъв случай не бяха молитви, а по-скоро гневни монолози; като се изключат случаите, когато се превръщаха в диатриби, те преминаваха в ожесточени спорове със самия себе си. И все пак не само със себе си. Един ден Сол разбра, че темите на разгорещените дискусии са толкова дълбоки, залозите, които се нравеха, толкова сериозни, а обхватът на проблемите — толкова широк, че единственият, когото можеше да упрекне за всичко това, бе самият Господ. И понеже идеята за един персонифициран Бог, който от грижа за човешките същества не спи по цели нощи и дори се намесва в живота им, в очите на Сол винаги бе изглеждала като абсурд, мисълта за тези диалози го караше да се съмнява в здравия си разум. Но диалозите продължаваха. Сол искаше да разбере как е възможно една етическа система — и то една толкова устойчива религия, преживяла всички изпитания, на които е била подлагана — да произтича от заповедта на господ към Авраам да заколи сина си. За Сол нямаше значение и това, че тази заповед е била изпитание на покорството. Всъщност самата идея, че покорството на Авраам го е възвисило до родоначалник на всички родове на Израел, докарваше Сол до пристъпи на бесен гняв.
След като бе посветил петдесет и пет години от живота си на занимания с историята на етическите системи. Сол Уайнтрауб бе стигнал до едно-единствено и непоклатимо заключение: всяко сляпо обвързване с божество, идея или всеобщ принцип, поставящи покорството по-горе от почтеното поведение спрямо едно невинно човешко същество, е зло.
— Но как ще дефинираш „невинен“? — изрече донякъде развеселено, донякъде заядливо гласът, с когото Сол смяташе, че води тези спорове.
Децата са невинни, помисли си Сол. Исаак е бил невинен. Както и Рахил.
— Невинен просто поради факта, че е дете?
— Да.
— А не съществува ли положение, при което кръвта на някой невинен трябва да се пролее за една велика кауза?
Не, помисли си Сол. Не съществува.
— Но според мен не само децата са невинни. Нали? Сол се поколеба, предчувствайки някаква уловка, и се опита да отгатне в каква посока ще го поведе събеседникът в подсъзнанието му. Това не му се удаде.
Така е, помисли си той. Има и други невинни освен децата.
— Например Рахил? На двадесет и четири години? Нали невинните не бива да се принасят в жертва на никаква възраст? Така е.
— Може би това е част от урока, който Авраам е трябвало да разбере, преди да стане баща на единствения благословен народ измежду народите на земята?
Какъв урок? помисли си Сол. Какъв урок? Но гласът в съзнанието му беше заглъхнал и той чуваше само песента на нощните птици навън и лекото дишане на жената до себе си.
На петгодишна възраст Рахил все още можеше да чете. На Сол му беше трудно да си припомни кога се бе научила да чете — струваше му се, че винаги е можела да го прави.
— На четири стандартни години — каза Сара. — Беше в началото на лятото… три месеца след рождения й ден. Бяхме на пикник на поляната над колежа, Рахил разглеждаше книжката „Мечо Пух“ и внезапно прочете: „Чувам глас в главата си.“
Тогава Сол си спомни.
Той си спомни и колко се бяха радвали със Сара, че на тази възраст Рахил така бързо усвоява нови умения. Спомни си го, понеже сега се сблъскваха с пълната противоположност на този процес.
— Татко — обади се Рахил, докато седеше на пода в стаята си и грижливо оцветяваше една картинка с боички, — колко време мина от рождения ден на мама?
— Беше в понеделник — отвърна Сол, погълнат от онова, което четеше. Рожденият ден на Сара още не беше минал, но Рахил го помнеше.
— Зная. Но колко време мина оттогава?
— Днес е четвъртък — каза Сол. Той четеше един дълъг талмудски трактат относно покорството.
— Зная. Но колко дни?
Сол остави трудното четиво.