Възможно ли е отговорът на Авраам към Господ да е бил, че иска той да бъде жертвата, а не Исаак? Възможно е, но това не може да бъде твоят отговор. Защо?
Сякаш вместо думи през треската си Сол видя как голи мъже и жени вървят под конвой към запалени пещи, а майките се мъчат да скрият децата си под купчини дрехи. Той видя как мъже и жени, от които висяха изгорели меса, изнасят зашеметени деца от пепелищата на онова, което някога е било град. Сол знаеше, че тези видения не са сън, а отразяват действителни събития от времето на Първия и Втория Холокост. Още преди гласът да проговори, той знаеше какъв е отговорът. Знаеше смисъла му.
— Родителите са предложили себе си. Тази жертва вече е била приета. Ние сме стигнали по-далече. Тогава какво? Какво?
Отговорът беше мълчание. Сол стоеше под изгарящото слънце и всъщност почти падаше. Струваше му се, че над главата му кръжи черна птица. Той размаха юмрук към небето с цвят на стомана.
Ти използваш нацистите като свои оръдия. Те са ненормални и изроди. Ти самият си проклет изрод.
Земята се наклони и Сол се строполи върху острите камъни. Той си помисли, че това падане по нещо прилича на катерене по неравна стена. Един камък с големината на юмрук раздра бузата му.
За Авраам верният отговор е бил покорството, мислеше си Сол. От етическа.гледна точка самият Авраам е бил дете — по онова време всички хора са били деца. Верният отговор на потомците на Авраам е бил да се превърнат в големи хора и да предложат в жертва себе си. Но кой е верният отговор за нас?
Отговор нямаше. Земята и небето спряха да се въртят. След малко Сол се изправи със залитане, изтри кръвта и песъчинките от бузата си и пое към града в долината.
— Не — каза Сол на Сара, — няма да ходим на Хиперион. Това не е вярното решение.
— Тогава сигурно не искаш да правим нищо — отговори Сара. Устните й бяха побелели, но гласът й беше твърд и равен.
— Не. Просто не искам да направим нещо погрешно. Сара със съскане издиша въздуха, който беше поела. Тя посочи с ръка към прозореца, който гледаше към задния двор. Там тяхната четиригодишна дъщеря играеше с дървените си кончета.
— Мислиш ли, че тя има безкрайно много време да чака, докато ние направим нещо погрешно… или каквото и да било?
— Седни, Майко.
Сара остана права. Тя носеше кафеникава памучна РОКЛЯ на съвсем ситни бели точици, които приличаха на разпилени кристалчета захар. Сол си спомни за младата жена, която бе излязла гола от фосфоресциращата вода след плаващия остров на Мауи-Обетована.
— Трябва да направим нещо — настоя тя.
— Водихме я при повече от сто лекари и експерти. Две дузини научни екипи я изследваха, вземаха й проби, разкарваха я нагоре-надолу и я мъчиха. Аз обиколих храмовете на Църквата на Шрайка на всички светове от Мрежата, но не ме искат. Мелио и другите специалисти по Хиперион от университета в Рийкс твърдят че в учението на култа към Шрайка не се споменава нищо за болестта на Мерлин, а местните жители на Хиперион не знаят нито предания за тази болест, нито лек за нея. Трите години проучвания на Хиперион не доведоха до нищо. Сега проучванията там са извън закона. Достъпът до Гробниците на времето е разрешен единствено на така наречените поклонници. Става почти невъзможно да получиш дори туристическа виза за Хиперион. А ако вземем Рахил, пътуването може да я убие.
Сол млъкна, за да си поеме дъх, и отново докосна ръката на Сара.
— Мъчно ми е да ти повтарям всичко това, Майко. Но някои неща сме направили.
— Не е достатъчно — отвърна Сара. — Какво ще кажеш да отидем като поклонници?
Сол скръсти ръце в отчаяние.
— Църквата на Шрайка подбира своите свещени жертви измежду хиляди доброволци. Цялата Мрежа е пълна с глупави хора и неврастеници. Малцина от поклонниците се завръщат.
— Дали това не означава нещо? — припряно прошепна Сара. — Може би някой или нещо дебне тези хора и те стават жертва?
— Разбойници? — рече Сол. Сара поклати глава.
— Не, истуканът.
— Шрайка ли имаш предвид?
— Не, истукана — настоя Сара. — Същия истукан, който видяхме насън. Сол се притесни.
— Аз не виждам истукан в моя сън. Какъв истукан?
— Червените очи, които гледат — поясни Сара. — Това е същият истукан, който Рахил е чула през онази нощ в Сфинкса.
— Откъде знаеш, че е чула нещо?
— Имаше го в съня — рече Сара. — Преди да влезем на онова място, където чака истуканът.
— Не сме сънували един и същ сън — каза Сол. — Майко, Майко… Защо не ми каза по-рано?
— Мислех, че полудявам — прошепна Сара.
Сол си спомни за тайните си разговори с Господ и прегърна жена си.