— О, Сол — изхълца тя в лицето му, — всичко ме измъчва. И освен това тук съм толкова самотна…
Сол я задържа в прегръдката си. Те бяха направили пет-шест опита да си отидат у дома — за тях дом завинаги си оставаше планетата Бърнард — и да се видят с роднини и приятели, но всеки път тези посещения се проваляха от нашествието на репортери и туристи. Никой не беше виновен. Всички новини се разпространяваха почти мигновено по информационната система на Мрежата и ставаха известни на сто и шестдесет планети. Всеки, който страдаше от любопитство, трябваше само да пъхне вселенската си карта в съответния прорез на някой терминал и да премине през телепортатора. Сол и Сара се бяха опитвали да пътуват инкогнито и без предварително обаждане, но хич ги нямаше като конспиратори и резултатът беше плачевен. Достатъчно бе да минат двадесет и четири стандартни часа от пристигането им в Мрежата и обсадата започваше. Когато пътуваха до някой научен институт или голяма болница, те ги предпазваха от журналистите; но при гостуванията у приятели и роднини това бе невъзможно. НОВИНАТА беше Рахил.
— Бихме могли пак да поканим Тета и Ричард… — подхвана Сара.
— Имам по-добра идея — заяви Сол. — Иди ти, Майко. Ти искаш да видиш сестра си, но искаш да видиш и Бърнард… да го помиришеш и да послушаш звуците му… да погледаш някой залез без игуани… да се разходиш из полето. Иди.
— Да замина? Точно аз? Не мога да оставя Рахил… — Глупости — рече Сол. — Два пъти за двадесет години, дори почти четиридесет години, ако сложим в сметката и доброто старо време — но, както и да е, да отсъстваш два пъти за двадесет години не значи, че си изоставила детето си. Направо е чудо, че всеки от двама ни може да понася другия, след като сме били заедно в един кафез толкова дълго време.
Унесена в мисли, Сара гледаше към масата. — Мислиш ли, че журналистите няма.да ме усетят?
— Обзалагам се, че няма — отвърна Сол. — Мисля, че тях ги интересува само Рахил. Ако те подгонят, прибирай се у дома. Но все пак се обзалагам, че ще имаш на разположение една седмица и ще се видиш с всички, преди онези копои да тръгнат по дирите ти.
— Една седмица — изпъшка Сара. — Не бих могла…
— Разбира се, че можеш. Всъщност си длъжна да го направиш. Така аз няколко дни ще прекарвам повече време с Рахил, а когато се върнеш у дома отпочинала, егоистично ще поработя известно време върху книгата.
— Книгата за Киркегор ли?
— Не. Поиграх си с една друга тема и тя се казва „Авраамовият проблем“.
— Тромаво заглавие — рече Сара.
— Самият проблем е тромав — отвърна Сол. — Сега иди да си приготвиш багажа. Утре ще те изпратим до Нови Йерусалим, така че ще можеш да заминеш преди началото на съботата.
— Ще си помисля — каза тя, но тонът й не беше много убеден.
— Ти ще си приготвиш багажа — наблегна Сол и отново я прегърна. Когато я пусна, беше я обърнал с гръб към прозореца и с лице към коридора, който водеше към спалнята. — Върви. Като се върнеш от Бърнард, аз ще съм измислил нещо, което ще можем да направим.
Сара се спря.
— Обещаващ ли ми? Сол я погледна.
— Обещавам ти, че ще бъда готов, преди времето да е разрушило всичко. Като баща на Рахил ти се кълна, че ще открия някаква възможност.
Сара кимна. За пръв път от месеци изглеждаше по-спокойна.
— Отивам да си приготвя багажа — каза тя.
На другия ден, след като се върна от Нови Йерусалим заедно с детето. Сол излезе навън да полее хилавата морава, а Рахил кротко си играеше вътре. Когато Сол се върна, розовото сияние на залеза се бе просмукало през стените и създаваше атмосфера на топлина и покой. Но Рахил не беше нито в спалнята си, нито на някое от другите обичайни места.
— Рахил! — извика той.
Като не получи отговор. Сол обиколи задния двор и пустата улица.
— Рахил!
Той се втурна вкъщи, за да телефонира на съседите но внезапно чу един много тихичък звук откъм дълбокия килер, който Сара използваше като склад. Сол полекичка отвори вратата, която беше съвсем тънка.
Рахил седеше под висящите над нея дрехи, а между краката й се виждаше отворена старата кутия за карфици на майка й. Подът беше осеян със снимки и малки холографии на Рахил като ученичка в последните класове, Рахил в деня, когато замина за колежа, Рахил на фона на един скалист пейзаж на планетата Хиперион. Изследователският инфотерм на Рахил лежеше в скута на четиригодишната Рахил и тихо шепнеше. Когато Сол чу познатия, глас на уверената в себе си млада жена, сърцето му се сви.
— Татко — каза седналото на пода дете, чието гласче беше като слабо, уплашено ехо на гласа, който идваше от инфотерма — никога не сте ми казвали, че имам сестра.