— Ти нямаш сестра, мъничката ми. Рахил се намръщи.
— Да не би това да е мама, когато е била… не толкова голяма? А-а, не може да бъде! Нейното име също е Рахил! Тя казва така. Как може…
— Добре — рече той. — Ще ти обясня… В същия миг осъзна, че векторният приемник във всекидневната звъни. Че звънеше от доста време.
— Само един момент, пиленце. Веднага ще се върна. Формиралият се над апарата образ беше мъж, когото изобщо не познаваше. Сол не включи собственото си изображение във връзката, понеже искаше час по-скоро да се отърве от натрапника.
— Да? — рязко изрече той.
— Господин Уайнтрауб ли е? Господин Уайнтрауб, който по-рано е живял на планетата Бърнард, а понастоящем — в село Дан на планетата Хеброн?
Сол понечи да изключи връзката, но се спря. Кодът за връзка с него не беше регистриран. Случваше се някой рекламен агент да се обади от Нови Йерусалим, но междупланетните повиквания бяха редки. И още в мига, когато си даде сметка за това, той усети как нещо ледено пронизва стомаха му — беше събота вечер. Обажданията по вектора бяха разрешени единствено по спешност.
— Да, аз съм — потвърди Сол.
— Господин Уайнтрауб — каза мъжът, взирайки се с невиждащ поглед някъде встрани от Сол, — случи се ужасно нещастие.
Когато Рахил се събуди, баща й бе седнал до леглото й. Той имаше уморен вид. Очите му бяха зачервени, а бузите — посивели и недоизбръснати.
— Добро утро, татко.
— Добро утро, пиленце.
Рахил се озърна и примигна. Някои от нейните кукли, играчки и вещи бяха в стаята, но това не беше нейната стая. Светлината беше различна. Въздухът миришеше различно. Баща й изглеждаше различно.
— Къде сме, татко?
— Заминахме на пътешествие, миличката ми.
— Къде?
— Точно сега това няма значение. Хайде, скачай от леглото, пиленце. Банята ти е готова, а после трябва да се облечем.
До леглото й беше поставена една тъмна рокличка, което никога не беше виждала. Рахил я погледна, после отново погледна баща си.
— Татко, какво става? Къде е мама? Сол потърка бузата си. Беше третият ден след нещастието — денят на погребението. Той й бе казвал истината всеки предходен ден, понеже изобщо не би могъл да си представи, че ще я излъже — струваше му се, че това би било върховно предателство и спрямо Сара, и спрямо Рахил. Не смяташе да лъже и сега.
— Случи се нещастие, Рахил — произнесе той с глас, в който мъката стържеше като пила. — Мама умря. Днес отиваме да й кажем сбогом.
Сол млъкна. Вече знаеше, че трябва да мине една минута, за да може Рахил да възприеме факта за смъртта на майка си като нещо реално. Първия ден той не беше сигурен дали едно четиригодишно дете наистина може да осмисли представата за смъртта. Сега знаеше, че Рахил може.
По-късно, докато държеше на ръце разхлипаното дете, Сол се опита да разбере как е станала злополуката, която той й бе описал толкова пестеливо. ЕМПС бяха най-безопасното лично транспортно средство, създадено някога от човечеството. Понякога моторът им можеше да спре, но дори тогава остатъчният енергиен заряд в електромагнитните генератори стигаше, за да може въздушното возило да се приземи от каквато и да било височина. Схемата на безотказното устройство за предотвратяване на сблъскванията на тези превозни средства не се бе про-меняла от столетия. Но в този случай всичко бе отказало. Двойка юноши бяха откраднали едно ЕМПС за развлечение и го бяха подкарали с непозволена скорост вън от въздушните коридори. За да не ги засекат, бяха загасили светлините и бяха изключили всички средства за връзка. Същото ЕМПС, въпреки всички очаквания, се сблъска със стария викен на леля Тета, който се спускаше към пистата на операта в Басард Сити. Освен Тета, Сара и младежите бяха загинали още трима души, улучени от падащите парчета от катастрофиралите въздушни превозни средства, които се изсипаха над претъпкания с хора площад пред самата опера. Сара.
— Ще видим ли някога мама пак? — попита хълцащата Рахил. Тя всеки път питаше за това.
— Не зная, пиленце — отговори искрено Сол.
Погребението бе извършено в семейното гробище в графство Кейтс на Бърнард. Пресата не проникна в самото гробище, но копоите й се навъртаха зад оградата и прииждаха към черната желязна врата като прилив по време на буря.
Ричард искаше Сол и Рахил да останат няколко дни при него, но Сол знаеше какви страдания очакват кроткия фермер, ако пресата продължи атаките си. Затова той му се извини, взе Рахил на ръце, каза няколко лаконични думи на журналистите, които, вдигаха врява зад оградата, и замина за Хеброн с една зашеметена и умълчана Рахил, за която трябваше да се грижи.