Репортерите ги следваха до Нови Йерусалим, а след това се опитаха да ги последват и до Дан, но военната полиция огради привилегированите им ЕМПС, арестува десетина от тях за назидание и анулира телепортаторните визи на останалите.
Вечерта, докато Джуди пазеше заспалото му дете, Сол се поразходи из подножието на хълмовете, които започваха близо до селото. Изпитваше нужда пак да си поговори с Господ; но потисна желанието си да размаха юмрук към небето, да закрещи гнусни думи и да захвърля камъни. Вместо това зададе куп въпроси, който до един завършваха с думата „защо“?
Отговор нямаше. Слънцето на Хеброн залезе зад далечните планински зъбери и нажежените скали светиха известно време, докато изстинат. Сол седна на един валчест камък и разтри с длан слепоочията си.
Сара.
Те бяха изживели един пълноценен живот, макар че трагичното заболяване на Рахил ги беше потискало. Прекалено жестока ирония на съдбата беше, че при първата възможност, която бе имала да си отдъхне при сестра си, Сара… Сол силно изстена.
Капанът, разбира се, беше в тяхната пълна ангажираност с болестта на Рахил. Никой от двамата не беше готов да се изправи пред едно бъдеще след… изчезването… или смъртта на дъщеря им. За тях светът бе изцяло обвързан с Рахил, а тя живееше ден за ден; изобщо не бяха мислили, че може да стане нещастие, каквато е извратената антилогика на безмилостната вселена. Сол беше сигурен, че Сара е имала същото отношение към самоубийството, каквото и той самият; никой от двамата никога не би изоставил другия. Или Рахил. Сол никога не си бе представял, че е възможно да остане сам с Рахил, когато…
Сара!
В този момент той разбра, че диалогът — често пъти яростен, — който неговият народ бе водил с Господ в продължение на хилядолетия, не е завършил със смъртта на старата Земя… нито пък с новата Диаспора… а още продължава. Сол, Рахил и Сара бяха част от този диалог — както в миналото, така и сега. Той се остави мъката да го обземе. Тя го изпълваше с безмилостна решителност.
Сол стоеше в подножието на хълмовете и плачеше. Смрачаваше се.
На сутринта той беше до леглото на Рахил, когато стаята се изпълни със слънчева светлина.
— Добро утро, татко.
— Добро утро, пиленце.
— Къде сме, татко?
— Заминахме на пътешествие. Тук е хубаво място.
— Къде е мама?
— Днес мама е при леля Тета.
— Ще я видим ли утре?
— Да — каза Сол. — Хайде сега да се облечем, а аз ще приготвя закуската.
Сол започна да пише молби до Църквата на Шрайка, когато Рахил стана на три години. Пътуванията до Хицерион бяха строго ограничени, а достъпът до Гробниците на времето — почти невъзможен. Само понякога Поклонничеството на Шрайка изпращаше някого по тези места.
Рахил бе огорчена, че трябва да прекара рождения си ден без майка си, но гостуването на няколко дечица от кибуца я поразсея. Най-големият й подарък беше една книга с приказки и картинки, която Сара бе купила в Нови Йерусалим още преди няколко месеца.
Сол четеше тези приказки на Рахил преди лягане. Бяха изминали седем месеца, откакто тя вече не можеше да прочете сама нито дума. Но обичаше приказките — особено „Спящата красавица“ — и дори караше баща си да й я чете по два пъти.
— Когато се върнем у дома, ще покажа книжката на мама — прозина се тя. Сол загаси нощната лампа.
— Лека нощ, моето момиче — нежно каза той, спирайки се на вратата.
— Ей, татко!
— Какво?
— Алигаторе, доскоро!
— Крокодиле, жив и здрав!
Рахил се изкикоти във възглавницата.
През последните две години Сол си мислеше, че няма голяма разлика дали наблюдава как любимата му жена остарява, или наблюдава Рахил. Но второто беше по-лошо. Хиляди пъти по-лошо.
Постоянните зъби на Рахил бяха изпадали постепенно между осмия и втория й рожден ден. На тяхно място се появиха млечни зъби, но към единадесетмесечната й възраст половината от тях се прибраха в челюстта.
Косата на Рахил — единственото нещо, което я правеше донякъде суетна — ставаше все по-къса и по-рядка. Когато бебешката пълнота разми очертанията на скулите и волевата брадичка, лицето й загуби привичния си израз. Двигателната й координация полека-лека отслабваше — това пролича, когато внезапно започна да държи несръчно ту вилицата, ту молива. В деня, когато вече не можеше да ходи, Сол я сложи да спи по-рано, отиде в кабинета си и там на спокойствие се напи до козирката.
Най-голямата му мъка беше загубата на говора. Обедняването на речника й беше като изгаряне на мост помежду им, като провал на последна надежда. Малко след като бе минал вторият й рожден ден, Сол я сложи да спи, спря се на вратата и каза: