— Алигаторе, доскоро!
Рахил се изкикоти.
— Ти ще кажеш: „Крокодиле жив и здрав!“ — обясни й Сол.
— К’окодиле жив и зд’ав! — засмя се Рахил.
На сутринта беше забравила.
Без да обръща внимание на журналистите, Сол вземаше Рахил със себе си, когато пътуваше из Мрежата, за да моли Църквата на Шрайка за правото да стане поклонник, да търси връзки в Сената за получаване на виза и достъп до забранените места на Хиперион. Той обикаляше всички научни институти или клиники, които можеха да помогнат с нещо. След няколко месеца повечето лекари признаха, че са безсилни. Когато се завърнаха на Хеброн, Рахил беше на петнадесет стандартни месеца; изразено в старинните мерки, които се използваха там, тя тежеше единадесет килограма и бе дълга 77 сантиметра. Вече не можеше да се облича сама. Речникът й се състоеше от двадесет и пет думи, най-любимите от които бяха „мама“ и „татко“.
Сол обичаше да носи дъщеря си. Имаше моменти, когато главичката й, притисната до бузата му, топлината на тялото й до гърдите му и мирисът на кожата й му въздействаха толкова успокоително, че той забравяше парещата несправедливост в живота си. В такива моменти Сол щеше да се чувства временно примирен със света, стига само Сара да беше до него. Но дори и без нея в гневните му диалози с един Бог, в Когото той не вярваше, понякога наставаше кратко примирие.
Възможно ли е да има някакво основание за това?
— Нима за всички страдания, понесени от човешкия род, има основание?
„Точно така е“, — помисли си Сол, като се чудеше дали пък този път не е спечелил точка. Не му се вярваше.
— Фактът, че нещо не е видимо, не означава, че то не съществува.
Мисълта ти е тромава. Не е хубаво да се изказва съждение, в което има три отрицания, особено ако това съждение е толкова плоско.
— Точно така, Сол. Започваш да схващаш всички тези неща.
— Какво?
Мислите му останаха без отговор. Сол лежеше в дома си и слушаше воя на пустинния вятър.
Последната дума на Рахил беше „мама“. Произнесе я, когато беше на малко повече от пет месеца.
Тя се събуждаше в креватчето си и не питаше — не можеше да пита — къде се намира. Животът й се свеждаше до хранене в определено време, поспивания и играчки. Когато плачеше, Сол понякога се питаше дали не търси майка си.
При обиколките си из магазинчетата на Дан, за да купи пелени, бебешки храни и някоя нова играчка, той вземаше със себе си и детето.
През последната седмица, преди Сол да замине за Тау Сети Сентър, Ефраим и другите двама старейшини дойдоха при него да поговорят. Свечеряваше се и чезнещата светлина проблясваше по плешивата глава на Ефраим.
— Сол, загрижени сме за теб. Следващите няколко седмици ще ти бъде трудно. Жените искат да ти помогнат. Ние също искаме да ти помогнем.
Сол сложи ръка върху рамото на по-възрастния мъж.
— Благодаря ти, Ефраим. Благодарен съм за всичко, което направихте през последните години. Сега нашият дом е тук. Сара… Сара също би искала да ви благодари. Но в неделя ние ще отпътуваме. Рахил има изгледи за подобрение.
Тримата мъже на дългата пейка се спогледаха.
— Намерихте ли цяр?
— Не — каза Сол, — но намерих основание да се надявам.
— Надеждата е хубаво нещо — предпазливо се обади Робърт.
Сол се усмихна широко. Имаше бели зъби, макар че брадата му беше сива.
— Можеше да бъде и нещо по-хубаво — рече той. — Но понякога на човек не му е дадено нищо друго освен надежда.
Холокамерата в студиото рязко се приближи, за да улови в едър план Рахил. Сол я люлееше на ръце. Предаването се наричаше „Срещи и разговори“.
— И така — каза Девън Уайтшир, третият по популярност шоуводещ в цялата информационна сфера на Мрежата, — вие твърдите, че отказът на Църквата на Шрайка да ви допусне до Гробниците на времето… и бавенето на визата от властите на Хегемонията… тези две неща осъждат вашето дете на… угасване?
— Точно така — отговори Сол. — Пътуването до Хиперион отнема не по-малко от шест седмици. Рахил в момента е на дванадесет седмици. Всяко по-нататъшно забавяне от страна на Църквата на Шрайка или на бюрокрацията на Мрежата ще убие това дете.
Гостите в студиото зашумяха. Девън Уайтшир даде знак на най-близкия оператор и собственото му лице, радушно и грубовато, изпълни целия екран.
— Този човек не знае дали ще може да спаси детето си — каза Уайтшир. Гласът му бе силен и изпълнен с чувство. — Единственото, което той иска, е да му се даде шанс. Как смятате, дали той… и детето… заслужават този шанс? Ако смятате, че го заслужават, тогава обърнете се към вашите представители в Мрежата и съобщете мнението си в най-близкия до вас храм на Църквата. Kодът на най-близкия до вас храм сега ще се появи на екрана.