— Експлозии ли са? — осмели се да попита поетът.
— Сражение в космоса — отвърна Касад. — Отсам луната. Ядрено оръжие. И бързо слезе долу.
— Дърволетът — каза Хет Мастнйн и посочи едно светло петънце, което все още можеше да се различи на фона на гърмящия фойерверк от експлозиите.
Касад се върна с мощния си бинокъл и го даде на другите.
— Прокудените ли са? — попита Ламиа. — Това нашествие ли е?
— Почти сигурно е, че са прокудените — отвърна Касад. — Но също така почти сигурно е, че е само разузнавателен рейд. Виждате ли онези гроздовидни неща? Това са снарядите на Хегемонията, които се взривяват от прикриващата артилерия на прокудените.
Бинокълът стигна до консула. Проблясванията бяха вече много ярки и приличаха на бързо растящи огнени езици. Той различи движещите се точки и дългите сини следи на най-малко два разузнавателни кораба, които бягаха от изтребителите на Хегемонията.
— Аз мисля, че… — поде Касад, но замлъкна, когато вятърната гемия, платната й и Тревното море се озариха от ярка оранжева светлина.
— Милостиви Боже — прошепна отец Хойт. — Улучиха дърволета!
Консулът изтри стъклата на бинокъла, който се намираше у него. Растящият огнен ореол се виждаше дори с просто око, но през бинокъла той успя да различи целия еднокилометров дънер на „Игдразил“ заедно с клоните в мига, в който корабът се запали и лумна в пламъци. При разхерметизирането на всеки отсек кислородът избухваше и дълги огнени мустачки се протягаха с гърч надалече в пространството. Оранжевият облак се разрасна, потъмня и накрая се сви в себе си, а тлеещият дънер остана видим за една последна секунда и избухна като едра главня в умиращ огън. Беше изключено някой да е останал жив. Дърволетът „Игдразил“ бе мъртъв заедно с екипажа, отряда от клонинги и техните полуразумнн ерг-машинисти.
Консулът със закъснение се обърна към Хет Мастнйн и му подаде бинокъла.
— Толкова ми е мъчно… — прошепна. Високият храмер не го пое. Той бавно сведе поглед надолу, нахлупи монашеската качулка над очите си и заслиза но стълбите, без да каже дума.
Дърволетът умря със заглъхването на последната експлозия. Когато изминаха десет минути, без нито едно принламване да смути нощта, Брон Ламиа проговори:
— Мислите ли, че нашите са ги настигнали?
— Да настигнат прокудените ли? — рече Касад. — Вероятно не. Разузнавателните кораби са бързи и специално приспособени за отбрана. В момента те се намират на няколко светлинни минути разстояние.
— А дали нападнаха дърволета нарочно? — попита Силенъс. Гласът на поета звучеше напълно трезво.
— Не мисля — отвърна Касад. — Просто случайно изникнала цел.
— Случайно изникнала цел — поде като ехо Сол Уайнтрауб и поклати глава. — Ще ида да поспя малко, преди да се е съмнало — добави той.
Един по един и останалите слязоха долу. Когато на палубата останаха само Касад и консулът, консулът попита:
— Къде трябва да застана на пост?
— Направете обход — отвърна полковникът. — От главния коридор в подножието на стълбата ще контролирате вратите на всички каюти и входовете на столовата и кухнята. После се качете горе и огледайте палубите и проходите. Оставете осветлението да гори. Имате ли оръжие?
Консулът поклати глава.
Касад му подаде смъртоносната си палка.
— Настроена е на къс радиус — каза той, — от половин до десет метра разстояние. Не я използвайте, освен ако сте сигурен, че на кораба има чужд човек. Грапавата пластинка, която се движи напред, е предпазителят. Сложен е.
Консулът кимна, като внимаваше пръстът му да не докосва бутона за стрелба.
— Ще ви сменя след два часа — рече Касад и погледна инфотерма си. — Преди да свърши моята смяна, ще е съмнало.
Касад погледна към небето, сякаш се надяваше „Игдразил“ да се появи отново и да продължи по пътя си като светулка. Но там примигваха само звезди. На североизток се кълбяха тъмни облаци, които предвещаваха буря.
Касад поклати глава.
— Каква загуба! — каза той и слезе долу. Консулът постоя още малко там, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в платното, в скърцането на въжетата и тътена на маховика. После застана до парапета и замислено се взря в тъмнината.
5.
Изгревът над Тревното море беше красива гледка. Консулът съзерцаваше великолепието му от най-високото място на задната палуба. Той се бе опитал да носни след дежурството си, после се отказа и се качи на палубата да наблюдава как нощта преминава в ден. Фронтът на бурята бе покрил небето с ниски облаци и изгряващото слънце заливаше света с искрящо злато, което се отразяваше отгоре и отдолу. Платната, въжетата и закалените от времето дъски на вятърната гемия блестяха под краткотрайната благодат от светлина през няколкото минути, преди слънцето да се скрие зад тавана от облаци и цветовете отново да се оттекат от света. Вятърът, който последва това спускане на завесата, бе хладен, сякаш дошъл от снежните върхове на Брайдъл Рейндж, която се виждаше неясно като някакво тъмно нетно на североизточния хоризонт.