— Това беше в джоба на робата му — каза Брон Ламиа и показа едно листче хартия, на което се виждаше изписано числото 5.
— Значи Мастийн е трябвало да бъде следващият, който да разкаже своята история — прошепна консулът.
Мартин Силенъс наклони стола си назад, докато гърбът му се допря до високите прозорци. От светлината на бурята сатирските му черти изглеждаха леко демонични.
— Има и друга възможност — обади се той. — Може някой, който още не е говорил, да е бил пети поред и да е убил храмера, за да си разменят местата.
Ламиа се втренчи в поета.
— Това би трябвало да е консулът или аз — уточни тя с равен глас.
Силенъс сви рамене. Брон Ламиа извади още едно листче от туниката си.
— Аз съм номер 6. Какво щях да постигна? Така или иначе, е моят ред.
— Тогава може би онова, което Мастийн щеше да каже, е трябвало да бъде заглушено — рече поетът. Той отново сви рамене. — Лично аз мисля, че Шрайка е започнал да ни коси. Защо смятахме, че ще бъдем оставени да стигнем до Гробниците на времето, при положение че това нещо покосява хората на половината път от тук до Кийтс?
— Различно е — възрази Сол Уайнтрауб. — Това е поклонението на Шрайка.
— Е и?
Консулът се приближи до прозореца в настъпилата тишина. Носеният от вятъра пороен дъжд скриваше морето и трополеше по оловните стъкла. Гемията проскърца и се наклони тежко на десния борд, поемайки следващия етап от курса си.
— Госпожо Ламиа — обади се полковник Касад, — искате ли да ни разкажете сега своята история?
Ламиа скръсти ръце и погледна към прорязаните от дъждовните струи стъкла.
— Не, нека да почакаме, докато слезем от този проклет кораб. Тук вони на смърт.
Вятърната гемия стигна до пристанището на „Пилигримски отдих“ следобед, но поради бурята и вялата светлина на изнурените пътници им се струваше, че е вечер. Консулът бе очаквал тук, в началото на предпоследния етап от тяхното пътуване, да ги посрещнат представители на Храма на Шрайка, но „Пилигримски отдих“ изглеждаше също така пуст, както и Еди преди това.
Приближаването до подножието на планините и първият изглед от Брайдъл Рейндж бяха вълнуващи като всяко дългоочаквано приближаване до суша и шестимата поклонници излязоха до един на палубата въпреки студения дъжд, който не преставаше да вали. Пред-планината беше повехнала и чувствена, с кафяви гънки и неочаквани възвишения, които рязко контрастираха със зелената едноцветност на Тревното море. Върховете с височина девет хиляди метра отсреща изглеждаха само загатнати като сиви и бели равнини, които скоро се прекъсваха от ниски облаци, но дори и отсечепо този начин, представляваха величествена гледка. Снежната покривка се спускаше надолу чак до изгорелите схлупени постройки и евтини хотели, които някога са били „Пилигримски отдих“.
— Ако са разрушили въжената линия, с нас е свършено — прошепна консулът. При мисълта за това, досега не бе допускал, стомахът му се обърна наопаки.
— Виждам първите пет кули — каза полковник Касад, загледан през енергийния бинокъл. — Изглеждат невредими.
— Вижда ли се някакъв вагон?
— Не… момент, да. Има един при входа на площадката на станцията.
— Някакво движение? — попита Мартин Силенъс, който очевидно разбираше колко отчаяно щеше да бъде тяхното положение, ако въжената линия не беше здрава.
— Не.
Консулът поклати глава. Дори и при най-лошо време, когато нямаше никакви пътници, вагоните бяха в движение, за да се поддържат дебелите кабели гъвкави и да не се покриват с лед.
Шестимата бяха качили багажа си на палубата още преди вятърната гемия да прибере платната си и да спусне трапа. Сега всички бяха облечени с дебели горни дрехи, за да се предпазят от стихиите — Касад беше с топла военна пелерина; Брон Ламиа носеше дълга дреха, наречена тренчкот по отдавна забравени причини; Мартин Силенъс беше увит с дебели кожи, които се диплеха, преливайки ту в черно, ту в сиво под напорите на вятъра; отец Хойт бе навлякъл дълга черна дреха, в която повече от всякога приличаше на плашило; Сол Уайнтрауб носеше дебело яке до над коленете, което покриваше и него, и детето, а консулът беше с изтънелия, но здрав балтон, даден му от неговата съпруга преди няколко десетилетия.
— Какво да правим с нещата на капитан Мастийн? — попита Сол, когато застанаха на горния край на трапа. Касад бе отишъл напред да разузнае положението в селото.