— Аз ги качих горе — рече Ламиа. — Ще ги вземем с нас.
— Това не ми се струва съвсем правилно — отбеляза отец Хойт. — Да продължим просто така. Би трябвало да… отслужим някаква служба; Да отдадем някакво признание, че е умрял един човек.
— Може би е умрял — напомни Ламиа, като повдигна леко една четиридесеткилограмова раница с една ръка.
Хойт гледаше с недоверие.
— Наистина ли смятате, че е възможно господин Мастийн да е жив?
— Не — отвърна Ламиа. В черната й коса кацаха снежинки.
Касад им помаха откъм края на пристана и те свалиха багажа от притихналата вятърна гемия. Никой не се обърна да погледне назад.
— Празно ли е? — извика Ламиа, докато се приближаваха към полковника. Пелерината на високия мъж не се виждаше поради черно-сивата защитна окраска.
— Празно е.
— Има ли трупове?
— Не — рече Касад. Той се обърна към Сол и консула: — Взехте ли нещата от камбуза? Двамата мъже кимнаха утвърдително.
— Какви неща? — попита Силенъс.
— Храна, която ще ни стигне за една седмица — по-ясни Касад, като се обърна и погледна нагоре към ма, на който беше станцията на въжената линия. Едва сега консулът забеляза дългото нападателно оръжие в извивката на ръката на полковника, почти невидимо под пелерината. — Не знаем със сигурност дали оттук нататък ще има някакви провизии.
Дали ще бъдем живи след една седмица? помисли си консулът. Но не каза нищо.
Пренесоха багажа до станцията на два пъти. Вятърът свиреше през отворените прозорци и порутените сводове на тъмните сгради. При втория курс консулът държеше единия край на куба на Мьобиус на Мастийн, докато Ленар Хойт пъхтеше и дишаше тежко под другия.
— Защо вземаме този ерг с нас? — отвори широко уста Хойт, когато стигнаха до основата на металното стълбище, което водеше до станцията. Резки и петна от ръжда покриваха площадката като оранжеви лишеи.
— Не знам — каза консулът, също задъхан от усилието.
От площадката за качване пред тях се откриваше гледка навътре в Тревното море. Вятърната гемия си стоеше там, където я бяха оставили, с прибрани платна — един тъмен неодушевен предмет. Снежни шквалове духаха през прерията и създаваха илюзията за поникнали печурки върху безбройните стъбла висока трева.
— Качвайте багажа — извика Касад. — Аз ще проверя дали двигателните механизми могат да бъдат задействани отново от операторската кабина там горе.
— Това нещо не е ли автоматично? — попита Мартин Силенъс, чиято малка глава почти се бе загубила между дебелите кожи. — Като вятърната гемия?
— Мисля, че не — рече Касад. — Вървете, ще видя дали мога да го задействам.
— Ами ако потегли без вас? — извика Ламиа на полковника, докато той се отдалечаваше в обратна посока.
— Няма.
Вътрешността на вагона на въжената линия беше студена и празна, с изключение на металните пейки в предното купе и десетината груби койки в по-малката, задна част. Вагонът беше голям — най-малко осем метра дълъг и пет метра широк. Задното купе беше отделено от предното с тънка метална преграда с отвор, но без врата. Единият ъгъл в дъното му бе зает от шкаф с големина на гардероб. Прозорци на височина от кръста нагоре до покрива опасваха Предното купе.
Поклонниците струпаха багажа си в средата на пода и започнаха да тупат с крака, да махат с ръце и да подскачат, за да се стоплят. Мартин Силенъс легна в цял ръст върху една от пейките, като само краката и темето на главата му се подаваха от кожите.
— Забравил съм… Как, по дяволите, се включваше отоплението в това нещо? — попита той.
Консулът погледна тъмните светлинни табла.
— С електричество. Ще се включи, когато полковникът ни подкара.
— Ако полковникът ни подкара — подхвърли Силенъс.
Сол Уайнтрауб беше сменил пелените на Рахил. Сега той я уви отново в една бебешка грейка и я залюля на ръцете си.
— Аз със сигурност не съм бил тук никога преди — рече той. — А вие двамата били ли сте, господа?
— Да — отвърна поетът.
— Не — каза консулът. — Но съм виждал снимки на въжената линия.
— Касад каза, че веднъж се е върнал в Кийтс по този начин — обади се Брон Ламиа от другото помещение.
— Аз мисля… — подхвана Сол Уайнтрауб, но беше прекъснат от силно стържене на чаркове и от някакъв силен тласък, при което вагонът неприятно се разклати и след това се полюшна напред под внезапно задвижилия се кабел. Всички се втурнаха към прозореца откъм страната на площадката.
Касад бе хвърлил багажа си във вагона, преди да се изкачи но дългата стълба в кабината на оператора. Сега той се появи на входа на кабината, плъзна се надолу по дългата стълба и се затича към вагона, който вече задминаваше площадката за качване.