Джони поклати глава.
— Нали разбирате защо за мен е важно да разбера кой и по какви причини е искал да ме убие?
— Естествено — заявих аз. — Защото може да последва нов опит.
— Точно така.
— Как бих могла да се свържа с вас, ако е необходимо?
Джони ми подаде един чип за достъп.
— Линията сигурна ли е?
— Много.
— Чудесно — казах. — Ще ви се обадя, ако… и когато… се добера до някаква информация.
Излязохме от кръчмата и тръгнахме към терминала. Тъкмо се разделихме, когато внезапно се сетих за нещо, догоних го и го улових за ръката. Това-беше първото ми докосване до него.
— Джони, как е името на поета от старата Земя, когото са възкресили…
— Възстановили.
— Все едно. Онзи, по когото са ви изградили като ИИ?
Привлекателният киборг се колебаеше. Забелязах, че миглите му са много дълги.
— Какво значение има това? — попита той.
— Кой знае какво може да има значение? Джони кимна и отговори:
— Кийтс. Роден през 1795 г. Умрял от туберкулоза през 1821 г. Джон Кийтс.
Да проследите някого, който сменя телепортатор след телепортатор, е дяволски трудно, почти невъзможно. Особено ако желаете да останете незабелязани. Ченгетата на Мрежата могат да го правят, тъй като за подобна задача се командироват по петдесетина агенти, снабдени с екзотични и дяволски скъпи високотехнологични играчки, да не говорим за съдействието на транспортните власти. За сам човек задачата е почти невъзможна.
Но въпреки това за мен беше изключително важно да разбера къде отива новият ми клиент.
Джони пресече площада на терминала, без да се обръща. Аз се придвижих до една будка наблизо и през джобния си видеонокъл видях как набра някакъв код на ръчното управление, пъхна картата си в процепа и пристъпи през пламтящия четириъгълник.
Използването на ръчното управление може би означаваше, че ще излезе през някой обществен портал, понеже частните телепортаторни кодове обикновено са нанесени върху микроелементи, които се задействат само с поглед. Превъзходно. По този начин кръгът се стесняваше — Джони можеше да отиде до не повече от два милиона портала, разположени из сто и петдесетината планети на Мрежата и седемдесетината техни луни.
С едната си ръка обърнах палтото си с червената „подплата“ навън, а с другата натиснах копчето на видеонокъла и поисках повторение. Вгледах се в окуляра, където наедряваше изображението на кода, набран от Джони. Измъкнах едно червено кепе, което хармонираше с новото ми червено яке,, и го нахлупих ниско над челото си. Пресякох бързо площада и поисках от инфотерма да ми разшифрова деветцифрения код, който се бе появил в окуляра. Знаех, че първите три цифри обозначават планетата Цингтао Ксишуанг Панна — бях наизустила префиксите на всички планети, — и след миг бях осведомена, че порталният код е за един от кварталите на Града на първото поселение на планетата Уансийн.
Устремих се към първата свободна телепортаторна кабина, преминах през портала и се озовах на малък терминален площад, застлан с овехтели тухли. Старинни източни магазинчета се гушеха едно в друго, а стрехите на покривите им в стил пагода висяха над тесните улички. Хората се тълпяха по площадчето и стояха пред вратите. Макар че повечето от физиономиите, които виждах, бяха явно на потомци на изгнаниците от Дългото бягство, които се бяха заселили на ЦКП, имаше и мнозина гости от други планети. Въздухът миришеше на чужда растителност, на канализация и на манджа с ориз.
— Дявол да го вземе! — прошепнах аз. Пред мен имаше още три телепортала: Джони можеше веднага да е прекрачил през някой от тях.
Вместо да се върна на Лусус, прекарах няколко минути в претърсване на площадчето и уличките, които започваха от него. В този момент таблетката за почерняване, която бях погълнала, подейства. Превърнах се в млада чернокожа жена… или мъж, не беше лесно да се каже с това мое модно червено яке, което приличаше на балон, и с отразяващата светлината козирка над очите ми. Заразхождах се лениво, като правех снимки с туристическия си видеонокъл.
Капсулата за проследяване, която бях разтворила във втората германска бира на Джони, бе имала достатъчно време, за да подейства. Сега ултравиолетово позитивните микрочастици направо висяха във въздуха — почти можех да следвам оставената от тях опашата следа. Но стана друго — намерих върху някаква тъмна стена един яркожълт отпечатък от ръка (яркожълт за специално приспособената ми козирка, но, разбира се, невидим извън ултравиолетовия спектър) и чак след това тръгнах по следата. Тя се състоеше от мътни петънца, останали там, където дрехите на Джони се бяха допрели до пазарските сергии или до някой камък.