Джони се хранеше в един кантонски ресторант на по-малко от две преки от площадчето на терминала. Пърженото миришеше възхитително, но аз се въздържах да вляза. Изучих цените на книгите по сергиите и се попазарих. Мина почти час, докато той свърши. После се върна на площадчето и отново замина през телепорта-тора. Този път си послужи с код, нанесен върху микроелемент — очевидно отиваше до някой частен портал, а може би и в някой частен дом. Поемах двоен риск, ако използвах картичката, наречена „риба-лоцман“, за да го проследя. Двоен риск, защото, първо, тази картичка е изцяло незаконна и в случай че някой ден ме хванеха, това щеше да ми коства разрешителното със същата сигурност, както ако продължавах да използвам неприлично скъпите, ала естетически съвършени микроелементи за промяна на външността на татко Силва. И, второ, рискувах извънредно много да попадна направо в дневната в дома на Джони — ситуация, за която трудно бих намерила подходящо извинение.
Не попаднах в дневната. Още преди да прочета името на улицата, разпознах привичната за мен добавъчна гравитация, мъждивата бронзова светлина, мириса на машинно масло и озон във въздуха и разбрах, че съм у дома, на Лусус.
Джони беше пристигнал в една частна жилищна кула, обезопасена в средна степен против престъпници и разположена в един от Бергсоновите кошери. Може би точно затова бе избрал моята агенция — бяхме почти съседи. Деляха ни по-малко от шестстотин метра.
Моят киборг не се виждаше. Престорих се, че отивам някъде с някаква цел, за да не ме улови елемент от охраната, програмиран да регистрира празноскитащи. Нямаше указател на обитателите; по вратите на апартаментите не се виждаха нито номера, нито табелки; инфотермът ми също не можеше да се добере до никакви данни. Предполагах, че в Източния Бергсонов кошер има около двадесет хиляди подобни квартирки.
Беше минало доста време и микрочастиците, по които следях Джони, бяха започнали да избледняват, но претърсих само два радиални коридора, преди да намеря следата. Джони живееше просторно — в едно крило на кулата, което беше със стъклен под, а наблизо имаше метаново езеро. Върху бравата на квартирата му, която се отваряше чрез докосване, слабо светеше отпечатъкът от дланта му. Използвах шперца, наречен „котенце“, снех шифъра на бравата и след това се прибрах.
Бях успяла всичко на всичко да проследя как клиентът ми отива да се нахрани в китайски ресторант, а после се връща у дома си, за да пренощува там. За един ден — толкова.
Биби Сърбринджър беше моят експерт по изкуствени интелекти. Той работеше в Службата за статистика и контрол на информацията на Хегемонията и прекарваше по-голямата част от времето си полегнал на един въртящ се диван с половин дузина кабели, висящи от черепа му — така той общуваше с други бюрократи в информационната равнина. Познавах го още от колежа. Там той си беше чист киберманиак, двадесето поколение компютърен разбойник, който пъхаше електроди в мозъчната си кора още на възраст дванадесет стандартни години. Истинското му име беше Ърнест, а прякора си Биби беше получил, откакто тръгна с една моя приятелка на име Шийла Тойо. При втората им среща Шийла го видяла гол и се смяла, без да може да се спре, в продължение на половин час. Ърнест беше — и е — висок почти два метра, но теглото му е под петдесет килограма. Шийла каза, че онази му работа приличала на биберон и — както най-често се случва с жестоките шеги — прякорът му се залепи.
Посетих го в една от монолитните работнически сгради без прозорци на ТС2. За Биби и хората от неговата черга няма външен свят.
— А, Брон — посрещна ме той. — Как смяташ да придобиеш грамотност по информатика на твоята преклонна възраст? Много си стара, за да научиш нещо като хората.
— Просто ми трябват известни познания относно ИИ, Биби.
— Това е само един от най-сложните проблеми в познатата ни вселена — каза Биби, въздъхна и погледна с копнеж към изключения неврален шунт и метакортикалните кабели. Киберманиаците никога не си почиват, но държавните служители са длъжни да спрат работа, за да похапнат. Биби си приличаше с повечето киберманиаци по това, че му беше досадно да обменя информация по какъвто и да било друг начин, освен като препуска из информационната сфера, яхнал някоя вълна. — И така, какво искаш да знаеш? — примири се той.
— Защо И И са се отцепили? — попитах. Все трябваше да започна отнякъде.
Биби направи с двете си ръце жест, наподобяващ кръг, и отвърна:
— Казали са, че имат свои проекти, които не са съвместими с една пълна общност между тях и проблемите на Мрежата. Разбирай, човешките проблеми. Истината е, че никой не знае.