Проверих единствения килер, тесния хол, кухненския бокс и се върнах, за да изляза на балкона. Гледката беше забележителна от височина около двеста метра върху извитата стена на кошера с изглед надолу към десетдвадесеткилометровата дълбочина на Транспортния изкоп. Покривът на кошера представляваше тъмна маса от греди на още стотина метра по-нагоре. Откъм главната улица проблясваха хиляди светлини, рекламни холоси и неонови лампи, преливайки се в неясната далечина в искряща, пулсираща електрическа мъглявина.
По тази стена на кошера имаше стотици подобни балкони, които бяха до един празни. Най-близкият беше на двадесет метра. Тези балкони бяха от нещата, които наемните агенти изтъкваха като преимущество — Джони вероятно плащаше солидна допълнителна сума за външно пространство, — но те бяха абсолютно непрактични поради силния вятър, който духаше нагоре от вентилаторите и носеше обичайния прахоляк и боклуци, както и неизменната кошерна миризма на петрол и озон.
Прибрах пистолета и се върнах да видя какво става с Джони.
Разрезът започваше от линията на косата му и стигаше до веждата. Раната беше повърхностна, но замърсена. Той беше седнал, когато се върнах от банята и притиснах срязаното място с един стерилен тампон.
— Какво се случи? — попитах.
— Двама души… чакаха в стаята, когато влязох. Бяха заобиколили алармените инсталации на балконската врата.
— Трябва да ви върнат парите, които плащате за данък охрана — казах аз. — Какво стана после?
— Бихме се. Те сякаш ме дърпаха към вратата. Единият имаше спринцовка, но аз успях да я избия от ръката му.
— Какво ги накара да си тръгнат?
— Задействах вътрешната алармена инсталация.
— Но не и охраната на кошера?
— Не. Не исках те да се намесват.
— Кой ви удари?
Джони се усмихна глупаво.
— Сам се подредих. Те ме пуснаха, аз се втурнах подире им, спънах се и се ударих в нощното шкафче.
— Не особено красива схватка и от двете страни — отбелязах.
Запалих една лампа и се заех да оглеждам килима, докато намерих ампулата, която се бе търкулнала под леглото.
Джони я погледна така, сякаш беше усойница.
— Какво предполагате? — попитах. — Пак ли СПИН II?
Той поклати отрицателно глава.
— Знам едно място, където можем да поискаме да й направят анализ — казах аз. — Предполагам, че е само хипнотичен транквилант. Искали са просто да ви отвлекат… не да ви убият.
Джони махна тампона и направи гримаса. Кръвта продължаваше да тече.
— Защо му е притрябвало на някого да отвлича един киборг?
— Вие ми кажете. Започвам да си мисля, че така нареченото убийство е било просто нескопосан опит за отвличане.
Джони отново поклати глава.
— Единият от мъжете имаше ли плитка? — попитах.
— Не знам. Носеха кепета и осмозни маски.
— Някой от тях беше ли достатъчно висок, за да е храмер или достатъчно силен, за да е лусусианец?
— Храмер ли? — Джони бе изненадан. — Не. Единият беше на ръст около средния в Мрежата. Оня с ампулата би могъл да е лусусианец. Беше доста силен.
— Значи сте се хвърлили срещу един лусусиански главорез с голи ръце. Да не би да имате някакви биопроцесори или увеличаващи силата импланти, за които да не знам?
— Не. Просто бях побеснял.
Помогнах му да се изправи на крака.
— Изкуствените интелекти могат ли да побесняват?
— Аз да.
— Хайде — казах, — знам една автоматизирана медицинска клиника, която оправя пострадали. След това ще дойдеш при мен за известно време.
— При вас? Защо?
— Защото сте надхвърлили нуждата само от детектив — заявих аз. — Сега имате нужда от бодигард.
Жилището ми не бе регистрирано в схематичната зоналност на кошера като апартамент; бях пренаела обновения горен етаж на едно складово помещение от един мой приятел, който се бе изпокарал с лихварите. Приятелят ми беше решил да емигрира на някоя колония в покрайнините и аз бях направила добра сделка, снабдявайки се с жилище само на един клик разстояние надолу по коридора от офиса ми. Околността бе малко сурова и понякога шумът от товарните докове заглушаваше разговора, но за сметка на това разполагах с десет пъти по-голямо пространство, отколкото има една нормална квартира, и можех да използвам гирите и фитнесмашината у дома си.
Джони изглеждаше искрено заинтригуван от мястото, а аз се укорявах, че това ми доставя удоволствие. Оставаше само да започна да си слагам червило и руж заради този киборг.
— Та защо живеете на Лусус? — попитах го. — Повечето чужденци намират гравитацията мъчителна и пейзажа еднообразен. Освен това материалите, които проучвате, са в библиотеката на Ренесанс В. Защо сте тук?