Двамата с Джони бяхме обсъждали разнообразни умни и безкрайно хитри начини да проследим Плитката, ако се появи, да го проследим до леговището му и да пожертваме, ако трябва, и седмици, докато разкрием неговата игра. Накрая аз избрах нещо pо-скромно от нашия хитър подход.
Омнибусът ни бе разтоварил близо до Мавърския музей и хората се трупаха на площада, разкъсвани от избора дали да похарчат десет марки за един билет да се образоват, или да отидат направо в магазина за сувенири, когато аз се приближих до Плитката, сграбчих го над лакътя и казах с разговорна интонация:
— Здрасти. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, но дяволите, искаш от моя клиент?
Една стара поговорка гласи, че лусусианците са ловки като стомашна сонда и горе-долу толкова приятни. Ако аз бях дала своя принос за първата част от токущо казаното, Плитката направи много, за да подсили втория предразсъдък.
Той беше бърз. Въпреки че моята привидно случайна хватка беше парализирала мускулите на дясната му ръка, ножът в лявата се развъртя нагоре и настрани за по-малко от секунда.
Паднах на дясната страна, при което ножът разряза въздуха на сантиметри от бузата ми; стоварих се на пважа, претърколих се, измъкнах неврозашеметителя и станах на едно коляно, за да посрещна заплахата.
Нямаше никаква заплаха. Плитката бе побягнал. От мен. От Джони. Той разблъска туристите настрана, скри се зад тях, устремен към входа на музея.
Прибрах зашеметителя обратно в калъфката му на китката на ръката си и също се затичах. Зашеметителите с невропаралитично въздействие са страхотно оръжие на близко разстояние — толкова лесни за прицелване, колкото и обикновените пистолети, без зловещите резултати, в случай че в зоната на попадение се окажат невинни хора, стоящи наблизо, — но не струват нищо на разстояние повече от осем-десет метра. При пълно разреждане можех да докарам на половината от туристите на площада отвратително главоболие, но Плитката бе вече твърде далеч, за да го поваля. Затичах се след него.
Джони изтича насреща ми.
Махнах му с ръка да се върне.
— Чакай ме вкъщи! — извиках. — Използвай връзката!
Плитката беше стигнал до входа на музея и погледна назад към мен; ножът все още беше в ръката му.
Той прескочи един турникет и разблъска туристите настрана, за да премине през вратите. Аз го последвах.
Едва когато стигнах до сводестата вътрешност на Голямата зала и го видях как си проправя път нагоре по претъпкания ескалатор към екскурзионния мецанин, разбрах накъде се е запътил.
Баща ми ме бе водил на храмерската екскурзия, когато бях на три годинки. Теленорталите бяха постоянно отворени; нужни бяха около три часа, за да се обходят всички маршрути с екскурзоводи из тридесетте свята, където храмерските еколози бяха съхранили малка част от природата, смятайки, че това ще удовлетвори Мавъра. Не можех да си спомня със сигурност, но ми се струваше, че пътеките представляваха затворени кръгове, като порталите бяха относително близо един до друг за лесно преминаване от страна на храмерските екскурзоводи и хората по поддръжката.
По дяволите!
Един униформен пазач близо до екскурзионния портал видя суматохата, когато Плитката влетя вътре, и пристъпи напред, за да пресече пътя на грубия нашественик. Дори от петнадесет метра успях да видя шока и неверието, изписани върху лицето на стария пазач, когато залитна назад с щръкналата от гърдите му дръжка на дългия нож на Плитката.
Старият пазач — очевидно пенсионирано местно ченге — погледна надолу с пребледняло лице, докосна предпазливо кокалената дръжка, сякаш това бе някаква шега, и рухна но очи върху плочите на мецанина. Туристите се разпищяха. Някой извика за лекар. Видях как Плитката блъсна настрана един храмерски екскурзовод, и се хвърли през светещия портал.
Работата не вървеше така, както я бях замислила. Затичах се на скокове към портала, без да се бавя. Минах през него и почти с пързаляне се озовах върху хлъзгавата трева но склона на някакъв хълм. Небето над нас бе лимоненожълто. Тропически аромати. Видях озадачени лица, обърнати към мен. Плитката беше преполовил разстоянието до другия телепортатор, преминавайки през грижливо подредени цветни лехи и грижливо подкастрени градински храсти. Разпознах света Фуджи и се спуснах надолу но хълма, после отново се заизкачвах през цветните лехи, като следваха дирята на опустошение, оставена от Плитката.