— Спрете този човек! — изкрещях и осъзнах колко глупаво прозвуча.
Никой не се помръдна, с изключение на някаква японска туристка, която вдигна видеонокъла си и засне една серия.
Плитката погледна назад, промъкна се през група туристи, зяпнали с широко отворени очи, и пристъпи през телепортала.
Извадих отново зашеметителя и го размахах срещу тълпата.
— Назад! Назад!
Те бързо направиха място.
Минах уморено през тях с вдигнат зашеметител. Плитката беше останал без нож, ала не знаех какви други играчки носи със себе си.
Искряща светлина върху вода. Виолетовите вълни на Mare Infinitum. Пътеката представляваше тесен дървен проход на десет метра височина над поддържащите я буйове. Тя водеше надалече в открито море, лъкатушейки над приказен коралов риф и островче от жълти саргасови водорасли, преди да завие обратно, но в края на пътеката едно тясно мостче водеше право към портала. Плитката бе минал през арката с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН и бе преполовил мостчето.
Пробягах десетте крачки до края на платформата, настроих зашеметителя на плътен лъч и го превключих на пълен автомат, след което размахах невидимия лъч на всички страни, сякаш пръсках с градински маркуч.
Плитката като че ли се препъна на половин крачка, но след това измина последните десет метра до портала и се гмурна през него. Изругах и се качих до арката, без да обръщам внимание на виковете на един храмерски екскурзовод зад мен. Мярнах с поглед някакъв знак, който напомняше на туристите да наметнат термично облекло, и в следващия миг вече бях минала през портала. При прекосяването на телепортаторния екран изпитах едва доловимо усещане като от пръскане на душ.
Ревна виелица, шибаща срещу извитото в дъга защитно поле, което превърна туристическата пътека в тунел през неистова белота. Сол Дракони Сеитем — най-северните райони, докъдето влиянието на храмерите върху Всеобема беше ограничило колониалния проект за затопляне, с цел да се спасят арктическите призраци. Усещах стандартната гравитация 1,7 g на раменете си като тежестта на фитнесмашината. Срамота беше, че Плитката също е лусусианец; ако беше с физическите стандарти на Мрежата, нямаше да усетя никаква съпротива, ако го хванех тук. Сега щеше да се види кой е в по-добра форма.
Плитката се намираше на петдесет метра надолу по пътеката и поглеждаше назад през рамо. Другият телепортатор бе някъде наблизо, но виелицата поради виелицата всичко встрани от пътеката бе невидимо и недостъпно. Затичах с подскоци след него. От уважение към гравитацията това бе най-кратката от храмерските екскурзионни пътеки, която завиваше обратно само след около стотина метра. Чувах задъханото дишане на Плитката, докато го настигах. Беше ми лесно да тичам, нямаше никакъв начин той да ме изпревари до следващия телепортатор. Не виждах по пътеката други туристи и досега никой не ни бе проследил. Помислих си, че мястото не е лошо да го подложа на разпит.
Плитката беше на тридесет метра от изходния портал, когато се обърна, сниши се на едно коляно и се прицели с енергиен пистолет. Първият изстрел бе къс вероятно поради необичайната тежест на оръжието в гравитационното поле на Сол Дракони, но бе достатъчно близо, за да остави изпепелена следа от обгоряла пътека и разтопена вечна замръзналост на метър от мен.
Той се прицели отново.
Излязох вън от защитното поле, като си пробивах път с рамо през еластичното съпротивление и се препъвах в пресни до над кръста ми. Студеният въздух изгаряше дробовете ми и подгонен от вятъра сняг облени лицето и ръцете ми за секунди. Виждах Плитката, който ме търсеше от зоната на осветената пътека, но сумракът на виелицата вече работеше в моя полза, докато се хвърлих насреща му през пресните.
Плитката прокара силом главата, раменете и дясната си ръка през стената на полето, примижавайки пред преградата от ледени частици, които в един миг покриха бузите и челото му. Вторият му изстрел беше високо и аз усетих горещината на куршума, когато премина над мен. Сега бях на десет метра от него; настроих зашеметителя на най-широк обхват и го изпразних в лицето му, без да си вдигам главата от снежната преспа, където бях паднала.
Плитката изпусна енергийния пистолет, който тупна в снега, и падна назад през защитното поле.
Изкрещях победоносно, но викът ми се загуби сред воя на вятъра. Поех със залитане към стената на полето. Чувствах ръцете и краката си като далечни предмети, ненодвластни на болката и студа. Страните и ушите ми горяха. Избих от главата си мисълта за измръзване и се хвърлих срещу защитното поле.
Беше трета класа поле, конструирано да удържа навън стихиите и всичко с големина на арктически призрак, като в същото време да позволява на случайно заблудил се турист или верен на дълга си храмер да влезе обратно в пътеката, но както бях изнемощяла от студ, се блъсках в него около половин секунда като муха но пластмаса, а ходилата ми се подхлъзваха върху снега и леда. Накрая се хвърлих напред, тежко и тромаво се приземих и издърпах краката си вътре.