Добра скорост, Брон. Рейнала се на двеста метра височина, на някакво тривековно хокингово килимче, с Бог знае колко много… или колко малко!… часа енергия в нишките му за полет, на може би хиляда или повече клика разстояние от каквато и да било суша. И без никаква ориентация. Страхотно. Скръстих ръце и седнах да помисля.
— Госпожо Ламиа?
Тихият глас на Джони ме накара почти да скоча от килимчето.
— Джони? — взрях се в инфотерма. Все още беше на стендбай. Индикаторът за обща комуникационна честота бе тъмен. — Джони, вие ли сте?
— Разбира се. Мислех, че никога няма да включите инфотерма си.
— Как ме открихте? На каква вълна се обаждате?
— Това няма значение. Накъде отивате? Засмях се и му казах, че нямам ни най-малка представа.
— Можете ли да ми помогнете?
— Почакайте — последва най-кратката секунда пауза. — Добре, хванал съм ви на един от спътниците за изготвяне на синоптични карти. Ужасно примитивно нещо. Хубаво е, че вашето хокингово килимче има пасивен повторител на импулси.
Взрях се в килимчето, което беше единственото нещо между мен и една дълга, ярка бездна до морето.
— Наистина ли? Другите могат ли да ме проследят?
— Биха могли — рече Джони, — но аз заглушавам специално този сигнал. Кажете сега къде искате да отидете?
— У дома.
— Не съм сигурен дали това е разумно, след смъртта на… а-а… нашия заподозрян.
Присвих очи, внезапно станала подозрителна.
— Откъде знаете? Аз не съм казвала нищо.
— Бъдете сериозна, госпожо Ламиа. Предавателите на службите за сигурност говорят само за това в поне шест свята. Те разполагат с прилично описание на вашата външност.
— По дяволите!
— Точно така. И тъй, къде бихте желали да отидете?
— Ви къде сте? — попитах аз. — Вкъщи ли?
— Не. Махнах се оттам, когато чух службите за сигурност да съобщават за вас по радиото. Намирам се… близо до някакъв телепортал.
— Точно там трябва да отида.
Огледах се отново наоколо. Океан, небе, едва забележими облаци. Поне не се виждат флотилии от ЕМПС-та.
— Добре — каза лишеният от плът глас на Джони.
— На по-малко от десет клика от мястото, където е сегашното ми местоположение, има един военен мултипортал с намален разход на енергия.
Засенчих очи и се завъртях на триста и шестдесет градуса.
— Има вятър — заявих аз. — Не знам на какво разстояние е хоризонтът на този свят, но сигурно е най-малко на четиридесет клика и не мога да видя нищо.
— Потопяема база — поясни Джони. — Поддържайте връзката. Аз ще поема управлението.
Хокинговото килимче отново се наклони, гмурна се веднъж и след това започна устремно да пада. Аз се държах с двете си ръце за него и потисках силното си желание да изкрещя.
— Потоняема — извиках срещу порива на вятъра, — на какво разстояние?
— Искате да кажете на каква дълбочина ли?
— Да!
— На осем фатома.
Превърнах древната мярка в метри. Този път наистина изкрещях:
— Това означава почти четиринадесет метра под водата!
— Къде другаде очаквате да бъде една потопяема база?
— Какво, но дяволите, очаквате да направя, да не дишам ли?
Океанът се втурна насреща ми.
— Не е необходимо — обади се инфотермът ми. — Хокинговото килимче има примитивно аварийно поле. То би трябвало лесно да издържи някакви си осем фатома. Моля ви останете на връзка.
Останах.
Джони ме чакаше, когато пристигнах. Потопяемата база беше тъмна и противно влажна от потта на изоставеността, телепортаторът беше от военна разновидност, каквато не бях виждала никога до този момент. За мен бе облекчение да се озова на слънце и на някаква градска улица, където ме чакаше Джони.
Разказах му случилото се с Плитката. Вървяхме из празни улици, покрай стари сгради. Небето бе бледосиньо и започваше да се свечерява. Наоколо не се виждаше никой.
— Ей — казах аз и се спрях, — къде сме? Това беше един невероятно подобен на Земята свят, но небето, гравитацията, структурата не приличаше на никое от местата, които бях посещавала. Джони се усмихна.
— Ще ви оставя да се досетите. Хайде да се разходим още малко.
Вляво от нас се виждаха развалини, докато се разхождахме по една широка улица. Спрях и се вгледах внимателно.
— Това е Колизеумът — отбелязах. — Римският колизеум на старата Земя — огледах старите сгради наоколо и калдъръмените улици, дърветата, които се полюшваха слабо под нежния ветрец. — Това е някаква реконструкция на град Рим от старата Земя — опитах се да сдържа удивлението в гласа си. — Нова Земя?
В същия момент разбрах, че не е тя. Бях ходила безброй пъти на Нова Земя и небесните цветове, миризмите и гравитацията не бяха такива.