— Какво стана с тях?
— Вероятно са били… рециклирани. Като мъжа с плитката.
— Плитката… — Изведнъж се втренчих в Джони през изпълващата се с мрак стая. — Той киборг ли беше?
— Без съмнение. Саморазрушението, описано от теб, напълно съвпада с начина, по който аз самият бих се отървал от този киборг, ако ми се наложеше.
Умът ми препускаше. Осъзнах колко глупава съм била, колко малко бях научила за каквото и да било.
— Значи някой друг ИИ се е опитвал да те убие?
— Така изглежда.
— Защо?
Джони направи неопределен жест с ръце.
— Вероятно за да изтрие някакъв квант знание, което би умряло с моя киборг. Нещо, което съм бил научил едва наскоро и за което другият ИИ… другите ИИ са знаели, че ще бъде унищожено при разрушаването на моите системи.
Станах, закрачих напред-назад и спрях до прозореца. Мракът се бе настанил вече напълно. В стаята имаше лампи, но Джони не се помръдна да ги запали и аз предпочитах полумрака. От него нереалността на онова, което чувах, бе още по-нереална. Надникнах в спалнята. Западните прозорци пропускаха последните остатъци от светлина; постелите сияеха в бяло.
— Ти си умрял тук — казах.
— Той — поправи ме Джони. — Аз не съм той.
— Но ти притежаваш неговите спомени.
— Полузабравени сънища. Има празноти.
— И все пак знаеш какво е чувствал.
— Спомням си онова, което конструкторите са смятали, че е чувствал.
— Разкажи ми.
— Какво?
Кожата на Джони беше много бледа в тъмното. Късите му къдри изглеждаха черни.
— Какво означава да умреш. Какво означава да се родиш отново.
Джони ми разказа с много нежен, почти мелодичен глас, като понякога преминаваше на английски — твърде архаичен, за да бъде разбран, но далече по-красив за ухото от хибридния език, на който говорим днес.
Разказа ми какво значи да бъдеш поет, обзет от стремеж към съвършенство, много по-суров към своите собствени усилия, отколкото и най-злостните критици. А критиците са били злостни. Неговото творчество е било отхвърляно, осмивано, описвано като вторично и глупаво. Твърде беден, за да може да се ожени за жената, която обичал, заема пари на брат си в Америка и по този начин губи последната възможност за финансова обезпеченост… и след кратката слава, когато постига пълната зрелост на своите поетични сили, веднага става жертва на „туберкулозата“, отнела живота на майка му и на брат му Том. После — изпратен в изгнание в Италия, както се говори, „заради здравето му“, като е знаел през цялото време, че това означава самотна, мъчителна смърт на двадесет и шест годишна възраст. Говореше ми за страданието да вижда почерка на Фани върху писмата, чието отваряне за него е било прекалено болезнено; говореше за верността на младия художник Джоузеф Севърн, избран за придружител на Кийтс по време на пътуването от „приятели“, които накрая изоставили поета; за това, как Севърн се е грижил за умиращия и е стоял край него през сетните му дни. Разказа ми за кръвоизливите нощем, за д-р Кларк, който му правел кръвопускания и му предписвал „упражнения и чист въздух“, и за крайното религиозно и лично отчаяние, което довело Кийтс дотам да настоява собствената му епитафия да бъдат издяланите на камък думи:
„Тук лежи човек, чието име бе написано върху вода.“
Единствено крайно мъждивата светлина отдолу осветяваше високите прозорци. Лицето на Джони изглеждаше така, сякаш плуваше в наситения с нощни аромати въздух. Той разказваше как се събудил в леглото си след своята смърт, в леглото, където бил умрял, все още под грижите на д-р Кларк, за това, как си спомнил, че е поетът Джон Кийтс, така както човек си спомня самоличност от бързо избледняващ сън, докато през цялото време знае, че е нещо друго.
Разказа ми за продължилата илюзия, за пътуването обратно до Англия, за срещата с Фани,която не била Фани, и за почти умственото разстройство, породено от това. Разказа ми за своята неспособност да пише повече поезия, за нарастващото отчуждение от киборговите самозванци, за неговото оттегляне в нещо наподобяващо кататония, съчетана с „халюцинации“ от действителното му битие на И И в почти неразбираемия (за един поет от деветнадесети век) Техноцентър. И за окончателното рухване на илюзията и изоставянето на „проекта Кийтс“.
— В действителност — рече той — цялата проклета шарада ме караше да не мисля за нищо друго освен за един откъс в някакво писмо, написано от мен… от него… до брат му Джордж известно време преди да се разболее. Кийтс казва: