„Възможно ли е да няма по-висши същества, които се наслаждават на всяко грациозно, макар и инстинктивно положение, в което може да се озове умът ми, така както аз се забавлявам от бдителността на някой хермелин или от страха на някой елен? Макар че уличната свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват по време на нея, са прекрасни. Чрез някое висше същество нашите разсъждения могат да придобият същия характер — макар и погрешни, те може да са прекрасни. Това е самото онова нещо, в което се състои поезията.“
— Смяташ, че… „проектът Кийтс“… е бил зло ли? — попитах аз.
— Убеден съм, че всичко, което мами, е зло.
— Може би ти си повече Джон Кийтс, отколкото желаеш да приемеш.
— Не. Липсата на поетически инстинкт се прояви другояче дори и в хода на най-усърдно измислената илюзия.
Погледнах тъмните очертания на формите в тъмната къща.
— Изкуствените Интелекти знаят ли, че сме тук?
— Вероятно. Почти сигурно. Няма място, където бих могъл да отида, на което Техноцентърът да не може да ме проследи и да ме открие. Но ние избягахме от властите и от разбойниците в Мрежата, нали?
— Но сега ти знаеш, че твоят нападател е бил някой… някакво разузнаване в Техноцентъра.
— Да, но само в Мрежата. Подобно насилие не би било търпяно в Техноцентъра.
От улицата се чу шум. Надявах се, че е някой гълъб. Или може би вятърът, понесъл боклук над калдъръма.
— Как ще реагира Техноцентърът на моето присъствие тук?
— Нямам никаква представа.
— Сигурно това място е тайна.
— То е… нещо, което според тях няма отношение към човечеството.
Поклатих глава, безполезен жест в тъмното.
— Пресъздаването на старата Земя… възкресяването на… колко?… човешки личности като киборги на този пресъздаден свят… И И, които убиват ИИ… да е без значение! — аз се разсмях, но успях да овладея смеха си. — Дявол да го вземе, Джони.
— Почти сигурно.
Отидох до прозореца, без да се интересувам, че бих могла да бъда мишена на някого от тъмната улица под нас, и извадих пипнешком една цигара. Бяха влажни от следобедното преследване из снежните преспи, но една се запали.
— Джони, преди малко, когато каза, че аналогът на старата Земя е пълен, аз възкликнах: „Защо, за Бога?“ и ти отвърна нещо от рода на: „Сигурно наистина е така.“ Това просто остроумна забележка ли беше, или имаше нещо предвид?
— Имам предвид, че е възможно това наистина да е за Бога.
— Обясни ми.
Джони въздъхна в тъмното.
— Аз не разбирам точното предназначение на „проекта Кийтс“, нито на другите аналози на старата Земя, но подозирам, че това е част от някакъв проект на Техноцентъра отпреди поне седем стандартни века за осъществяване на Абсолютния Интелект.
— Абсолютния Интелект — повторих аз и издухах дим от устата си. — А-ха. Значи Техноцентърът се опитва да… какво… да създаде Бог?
— Да.
— Защо?
— Няма прост отговор, Брон. Точно толкова, колкото има прост отговор на въпроса, защо човечеството е търсило Бог в милиони образи в течение на десет хиляди поколения. Но при Техноцентъра интересът е по-скоро в търсенето на по-голяма резултатност, на по-надеждни начини за боравене с… променливите величини.
— Но Техноцентърът може да разчита на себе си и на мегаинфосферата на още двеста свята.
— И пак ще има празноти в… прогностичните възможности.
Изхвърлих цигарата си през прозореца, наблюдавайки как огънчето пада в нощта. Ветрецът неочаквано стана студен. Сгуших се в себе си.
— По какъв начин всичко това… старата Земя, възкресителните проекти, киборгите… по какъв начин води това до създаването на Абсолютния Интелект?
— Не знам, Брон. Преди осем стандартни века, в началото на Първата информационна ера, един човек на име Норбърт Винер пише: „Може ли Бог да играе някаква смислена игра със своето собствено творение? Може ли който и да било творец, дори и да е ограничен, да играе някаква смислена игра със своето собствено творение?“ Човечеството се е занимавало неубедително с това чрез своите първоначални ИИ. Техноцентърът се бори с възкресителните си проекти. Може би програмата за ИИ е била завършена и всичко това остава функция на абсолютното Творение-Творец, една личност, чиито мотиви са толкова далече от схващанията на Техноцентъра, колкото тези на Техноцентъра — от схващанията на човечеството.
Раздвижих се из тъмната стая, блъснах една ниска масичка с коляно и останах нрава.
— И нищо от всичко това не ни дава отговор на въпроса кой се опитва да те убие — заключих аз.