Пъхнах се под леглото откъм моята страна, измъкнах зашеметителя и се оттеглих в ъгъла.
Един от мъжете бе излязъл през прозореца. Намирахме се на втория етаж. Първият, който бе влязъл в стаята, продължаваше да лежи на прага. Онзи, когото бях изритала, беше успял да се изправи на едно коляно и на лакти. По кръвта от устата и брадичката му се досетих, че някое от ребрата му е пробило белия дроб. Той дишаше много неравномерно. Леглото беше премазало черепа на другия мъж на пода. Типът, който душеше Джони, се бе свил близо до прозореца, държеше се за чатала и повръщаше. Зашеметих го, за да не вика, приближих се към другия, когото бях ритнала, и го повдигнах за косата.
— Кой ви изпрати?
— Оди се еби.
Той изплю малко кървава слюнка в лицето ми.
— Може би по-късно — казах аз. — Още веднъж, кой ви изпрати?
Допрях три пръста до страната му, където гръдният кош изглеждаше хлътнал, и натиснах.
Мъжът изкрещя и страшно пребледня. Когато се закашля, кръвта му изглеждаше прекалено червена върху фона на бледата му кожа.
— Кой ви изпрати?
Допрях четири пръста до ребрата му.
— Епископът!
Той направи опит да се отдръпне от пръстите ми.
— Кой епископ?
— Храма на Шрайка… Лусус… недейте, моля ви… о, по дяволите…
— Какво смятахте да правите с него… с нас?
— Нищо… о, по дяволите… недейте! Имам нужда от лекар, моля ви!
— Разбира се. Отговаряй.
— Да го зашеметим, да го откараме… обратно в Храма… Лусус. Моля ви. Не мога да дишам.
— А мене?
— Да ви убием, ако се съпротивлявате.
— Добре — повдигнах го още малко за косата, — дотук добре. За какво им е?
— Не знам.
Той изкрещя много силно. Не откъсвах едното си око от вратата на апартамента. Зашеметителят все още беше в дланта ми, под кичура коса в юмрука.
— Не… знам… — зяпна с уста мъжът. Вече кървеше сериозно. Кръвта капеше върху ръката ми и лявата ми гърда.
— Как се добрахте дотук?
— ЕМПС… на покрива…
— Откъде се телепортирахте?
— Не знам… Заклевам се… някакъв град във водата. Колата е настроена да се върне там… моля ви!
Разкъсах дрехите му. Не се виждаше инфотерм. Никакви други оръжия. Точно над сърцето му имаше татуировка на син тризъбец.
— Гунда? — попитах аз.
— Да… От Братството на Парвати. Вън от Мрежата. Вероятно много трудно за проследяване.
— Всичките ли?
— Да… моля ви… помогнете ми с нещо… о… моля ви…
Той се свлече почти в безсъзнание.
Пуснах го, отстъпих назад и го облях с лъча на зашеметителя.
Джони седеше, разтриваше гърлото си и ме гледаше втренчено със странен поглед.
— Обличай се — казах аз. — Тръгваме.
Тяхното ЕМПС бе старо прозрачно викеново возило без каквото и да било дисково устройство. Догонихме нощта, преди да прекосим Франция, и погледнахме в тъмнината под нас, за която Джони каза, че била Атлантическият океан. Като се изключат светлините на някой случаен плаващ град или сондажна платформа, единственото осветление идваше от звездите и от широките като плувен басейн отблясъци на подводните колонии.
— Защо вземаме тяхното ЕМПС? — попита Джони.
— Искам да видя откъде са се телепортирали.
— Той каза, че от Храма на Шрайка на Лусус.
— Да. Сега ще разберем.
Лицето на Джони едва се виждаше, когато погледна надолу към тъмното море на двадесет клика от нас.
— Мислиш ли, че онези мъже ще умрат?
— Единият вече е мъртъв — казах аз. — Типът с пробития бял дроб ще има нужда от помощ. Двама ще се оправят. Не знам какво е станало с онзи, който излезе през прозореца. Това засяга ли те?
— Да. Насилието беше… жестоко.
— „Макар че една улична свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват в нея, са прекрасни“ — цитирах аз. — Тези не бяха киборги, нали?
— Мисля, че не.
— Следователно, има поне две групи, тръгнали да те заловят… ИИ и епископът на Храма на Шрайка. А ние все още не знаем защо.
— Сега наистина имам една идея.
Извъртях се в пенопластовото хоризонтално кресло. Съзвездията над нас — които не познавах нито от холоси на небето над старата Земя, нито от който и да било известен ми свят от Мрежата — хвърляха светлина точно колкото да ми дадат възможност да видя очите на Джони.
— Слушам те — казах аз.
— Твоето споменаване на Хиперион ме подсети — започна той. — Фактът, че аз не знаех нищо за него. Отсъствието на тази информация означаваше, че това е важно.
— Странният случай с кучето, което лае в нощта — подхвърлих аз.
— Какво?
— Нищо. Карай нататък. Джони се наклони по-близо.