— Английският език на Мрежата е толкова изтънчен — каза той.
— Този израз е по-стар от Мрежата — подхвърли аз.
— Просто постъпи така.
Стиснах му ръката и тръгнах, без да се оглеждам назад.
Взех едно въздушно такси до Административния комплекс и изминах пеша пътя през около девет охранителни поста, преди да. ме пуснат на територията на Центъра. Изминах пеша разстоянието от половин клик през Еленовия парк, наслаждавайки се на лебедите в близкото езеро и на красивите бели сгради върху хълма в далечината, след което последваха още девет пропускателни пункта, докато накрая една жена от службата за сигурност на Центъра ме поведе нагоре по покритата с плочи пътека към Правителствения дом — ниска красива сграда, разположена сред цветни градини и залесени с дървета хълмове. Въведоха ме в елегантно обзаведена чакалня, но едва сварих да седна на един автентичен дохеджирски „де Кунинг“, когато се появи някакъв адютант и ме въведе в частния кабинет на президента.
М сина Гладстоун излезе пред бюрото си, за да се ръкува с мен, и ме покани да седна. Беше странно да я видя отново лично след всичките онези години, през които я бях гледала по ХХВ. Тя беше още по-впечатляваща на живо: косата й бе късо подстригана, но сякаш се издигаше назад на сивобели вълни; скулите и брадичката й бяха остри като на Линкълн — според твърденията на всички падащи си по историята учени мъже, — но онова, което доминираше в лицето й и караше човек да се чувства така, сякаш се намира в присъствието на един наистина оригинален човек, бяха големите, тъжни кафяви очи.
Почувствах устата си пресъхнала.
— Благодаря, че ме приехте, госпожо президент. Знам колко сте заета.
— Никога не съм толкова заета, че да не мога да те приема, Брон. Точно както баща ти не беше толкова зает, че да не може да ме приеме, когато аз бях една млада сенаторка.
Кимнах с глава. Татко на времето бе казал веднъж, че Мейна Гладстоун е единственият гениален политик в Хегемонията. Той знаеше, че един ден тя ще стане президент независимо от късния й старт в политиката. Искаше ми се баща ми да беше жив, за да може да види това с очите си.
— Как е майка ти, Брон?
— Добре е, госпожо президент. Вече рядко напуска старата ни лятна къща на Фрийхолм, но я виждам всяка Коледа.
Гладстоун кимна с глава. Тя беше седнала непринудено на края на едно масивно писалище, което, както пишеха жълтите вестници, някога е принадлежало на някакъв убит президент — не Линкълн — на Съединените щати отпреди Грешката, но сега се усмихна и като заобиколи писалището, седна на простия стол зад него.
— Баща ти ми липсва, Брон. Иска ми се да беше в тази администрация. Видя ли езерото, като влизаше?
— Да.
— Спомняш ли си как си играехте и пускахте лодки с моя Кристън, когато и двамата току-що бяхте проходили?
— Съвсем слабо, госпожо президент. Била съм доста малка.
Мейна Гладстоун се усмихна. Някакъв вътрешен телефон иззвъня, но тя му махна да млъкне.
— С какво мога да ти помогна, Брон? Аз си поех дъх.
— Госпожо президент, може би знаете, че работя като независим частен детектив… — не изчаках кимването й. — Един случай, над който работя в последно време, ме върна обратно към самоубийството на баща ми…
— Брон, знаеш, че то беше разследвано най-щателно. Видях доклада на комисията.
— Да — казах. — Аз също. Но наскоро открих някои много странни неща за Техноцентъра и неговото отношение към света Хиперион. Вие с татко не работехте ли над един закон, който щеше да вкара Хинерион в Протектората на Хегемонията?
Гладстоун кимна утвърдително.
— Да, Брон, но през същата година се разглеждаха кандидатурите и на още десетина други колонии. Нито една от тях не беше приета.
— Вярно. Но Техноцентърът или Консултативният съвет на И И проявиха ли някакъв специален интерес към Хинерион?
Президентът почука с писалка по долната си устна.
— Каква информация имаш, Брон? Понечих да отговоря, но тя вдигна назидателно пръст.
— Почакай! — натисна бутона на един вътрешен телефон. — Томас, излизам за няколко минути. Моля те, погрижи се търговската делегация от Сол Дракони да не скучае, ако закъснея малко за срещата.
Не я видях да натиска нещо, но неочаквано близо до стената в дъното на стаята зажужа един телепортал в синьо и златно. Тя ми направи знак аз да мина първа.
Равнина от златна, висока до коленете трева се простираше до хоризонти, които изглеждаха по-далечни от нормалното. Небето беше бледожълто, с лъскави медни нишки, които можеше да са облаци. Не успях да позная света.