Хиперион

— Съжалявам…

Главата на Джони слабо помръдна и окото му се отвори. Той повдигна оголената си лява ръка да ме докосне по бузата, по косата, по тила.

— Фани…

Тогава усетих, че умря. Усетих също напора, когато ръката му намери невралния шунт, топлината на напора от бяла светлина към Шрьоновата уредба, докато всичко онова, което някога е бил или щеше да бъде Джони Кийтс, експлодира в мен; беше почти… почти като неговия оргазъм вътре в мен две нощи преди това, напорът, туптенето, внезапната топлина и последвалото мъртвило с ехото на усещането.

Спуснах го на пода и оставих клисарите да преместят тялото, като го изнесат навън, за да го покажат на тълпата и на властите, както и на онези, които чакаха, за да разберат.

Оставих ги да ме отведат оттам.

Прекарах две седмици във възстановителна ясла в Храма на Шрайка. Изгарянията ми бяха излекувани, белезите премахнати, чуждите метални тела извадени, кожата присадена, плътта възстановена, нервите изтъкани отново. И въпреки това ме болеше.

Всички, с изключение на жреците на Шрайка, загубиха интерес към мен. Техноцентърът се увери, че Джони е мъртъв; че неговото присъствие в Техноцентъра не е оставило никаква следа; че неговият киборг е мъртъв.

Властите ме разпитаха, анулираха разрешителното ми и покриха нещата колкото се можеше по-добре. Пресата в Мрежата писа, че на Главния булевард е избухнало стълкновение между банди от Помийното ниво на кошера. Огромен брой членове на бандите и невинни минувачи са били убити. Полицията се е справила с положението.

Седмица, преди да дойде съобщение, че Хегемонията ще разреши на „Игдразил“ да отплава с поклонници за зоната на военните действия близо до Хиперион, аз използвах един телепортатор, за да отида до Ренесанс Вектор, където прекарах един час сама сред тамошните архиви.

Документите бяха вакуумирани, така че не можех да ги докосна. Почеркът беше на Джони, бях го виждала преди. Пергаментът беше жълт и чуплив:

Денят изтля и всичките му прелести изтляха!
Глас сладък, устни сладки, нежни длан
и дваж по-нежна гръд,
дъх топъл, шепот тих и ласкав полутон в едно се сляха.
Очи искрящи, съвършена форма и отмалял от нега кръст!
Увяхна цветето и до едно — напъпилите му вълшебства,
увяхна гледката на красотата в моя взор,
увяхна формата на красотата, що в ръце се вмества,
гласът увяхна, топлотата, белотата, райският простор —
стопиха се несвоевременно, ведно със вечерта, когато
догарящия ден свещен — или светата нощ на наслаждения —
започва да тъче дебелия килим на тъмнината
за обич, зад завеси от благоухания стаена.
Но тъй като днес вече четох тревника на любовта на воля,
и не ме остави той да спя, видял, че постя и се моля.

Вторият фрагмент беше написан с по-неспокойна ръка и на по-груба хартия, сякаш надраскан в бързината върху някой бележник:

Таз жизнена ръка, днес топла и способна да
сграбчва страстно, ако бе студена
и в ледената тишина на гроба,
спохождала би дните ти и стряскала би бленните ти нощи,
така че би желала в собственото ти сърце
кръвта да секне, та в моите вени червеи живот
да потече отново и ти да си спокойна —
виж, стоя — протягам я към теб.

Бременна съм. Мисля, че Джони знаеше това. Не съм сигурна.

Двойно бременна съм. Веднъж с детето на Джони и веднъж със спомена на Шрьоновата уредба за онова, което беше той. Не знам дали двете неща са предопределени да бъдат свързани. Ще минат месеци, преди детето да се роди, а остават само дни, преди да се изправя пред Шрайка.

Но аз си спомням онези минути, след като разкъсаното тяло на Джони беше изнесено навън пред тълпата малко преди да ме отведат, за да ми окажат помощ. Те всички бяха там, в мрака, стотици жреци и клисари, заклинатели и поклонници… и като един глас запяха в онзи червен полумрак под въртящата се скулптура на Шрайка, а гласовете им отекваха под готическите сводове. И онова, което пееха, беше горе-долу следното:

„БЛАГОСЛОВЕНА ДА БЪДЕ ТЯ
БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е МАЙКАТА
НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ
БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ИНСТРУМЕНТЪТ
НА НАШЕТО ИЗКУПЛЕНИЕ
БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е НЕВЕСТАТА
НА НАШЕТО СЪТВОРЕНИЕ
БЛАГОСЛОВЕНА ДА БЪДЕ ТЯ“

Бях ранена и в шоково състояние. Не разбирах това тогава. Не го разбирам и сега.

Но знам, че когато настъпи моментът и Шрайка пристигне, Джони и аз ще застанем пред него заедно.

Отдавна се бе мръкнало. Трамвайният вагон пътуваше между звезди и лед. Групата седеше мълчаливо и се чуваше само скърцането на кабела.