Когато останах сам на Хиперион, продължих да чакам. Годините минаваха. Упълномощих моя заместник Да управлява тази затънтена планета, пиех си в кръчмата „При Цицерон“ и чаках.
Прокудените установиха връзка с мен но частна векторна линия. Взех си три седмици отпуск от консулството, приземих кораба си на едно усамотено място близо до Тревното море, срещнах се с техния разузнавателен кораб при Ойортния облак и агентът — една жена, която се казваше Андил — ме последва. С нас дойдоха и трима инженери. Качихме се на моя кораб и се приземихме северно от Брайдъл Рейндж, само на няколко километра от самите Гробници.
Прокудените нямаха телепортатори. Те прекарваха живота си в дълги полети между звездите, наблюдавайки как животът в Мрежата прелита с шеметна скорост покрай тях, подобно на филмова лента, пусната да се върти с неестествена бързина. Времето беше най-тежката им грижа. Телепортаторът бе подарен на Хегемонията от Техноцентъра, който продължаваше да го поддържа. Нито един двуног учен — или пък екип от такива учени — не се бе доближил дотам да разбира принципите му. Прокудените се опитваха. Не успяваха. Но въпреки неуспехите си намираха пътечки към овладяването на двуединството време/пространство.
Те бяха разгадали някои неща за приливите на времето и за антиентропните полета, които заобикалят Гробниците. Не бяха способни да създават такива полета, но можеха да екранират въздействието им и — поне на теория — да ги унищожават. Гробниците на времето — заедно с всичко скрито в тях — ще престанат да предизвикват обратно течение на времето. Гробниците ще се „отворят“. Шрайка ще излезе на свобода и придвижването му вече няма да се ограничава в района на Гробниците. Всички енергии ще се освободят.
Прокудените вярват, че Гробниците на времето са артефакт от тяхното бъдеще, а-Шрайка е оръдие на изкуплението, очакващо да го поеме ръката, призвана за това. Култът към Шрайка вижда в него ангела-отмъстител. Прокудените смятат, че той е дело на човешката изобретателност и е изпратен обратно във времето, за да избави човешкия род от Техноцентъра. Андил и инженерите бяха дошли да подготвят почвата и да направят опити.
— Няма ли да използвате приспособлението сега? — попитах аз. Бяхме застанали в сянката на структурата, наречена „Сфинкса“.
— Не сега — каза Андил. — Когато дойде време за нападението.
— Но нали казахте, че ще минат месеци, преди устройството да предизвика отварянето на Гробниците? — попитах аз.
Андил кимна. Очите й бяха тъмнозелени. Беше много висока и виждах под прилепналия към кожата й костюм дискретно очертаните ивици на подпорките, които я поддържаха в изправено положение.
— Вероятно една година и дори повече — поясни тя. — Устройството кара антиентропните полета да се разпадат бавно. Но започне ли веднъж, този процес е необратим. Ние обаче няма да пристъпим към активиране, преди Десетте Съвета да са решили, че е необходимо Мрежата да бъде нападната.
— Нима съществува съмнение? — попитах аз.
— Има етични спорове — рече Андил. На няколко метра от нас тримата инженери покриваха устройството с маскировъчна материя и го ограждаха с кодирано защитно поле. — Една междузвездна война ще причини смъртта на милиони, а може би и на милиарди. Пускането на Шрайка в Мрежата ще има непредвидими последици. И макар че за нас е много важно да нанесем удар върху Техноцентъра, има спорове кой е най-подходящият начин за това.
Кимнах и погледнах към устройството в Долината на Гробниците.
— Но след като то бъде веднъж активирано — казах аз, — няма да има връщане назад. Шрайка ще излезе на свобода и вие ще трябва да спечелите войната, за да го овладеете. Нали?
— Вярно — рече Андил с лека усмивка. Тогава я застрелях — и нея, и тримата инженери. След това запокитих Стийнър-Гриновия лазер на баба Сайри надалече в блуждаещите пясъчни дюни, седнах на ръба на нещо като сандък от застинала вулканична лава и в продължение на няколко минути плаках. После се върнах обратно, проникнах в защитното поле с помощта на инфотерма на един от инженерите, махнах маскировката и включих устройството.