Не забелязах незабавна промяна. Във въздуха продължаваше да блести все същата ярка светлина, напомняща хубава зима. Нефритена гробница проблясваше нежно, а Сфинксът продължаваше да се взира надолу в нищото. Единственият отзвук беше стърженето на пясъка. Само една сигнална лампичка на устройството на Прокудените показваше, че то работи… че вече беше направило нещо.
Бавно се върнах при моя кораб. Наполовина се страхувах, че Шрайка ще се появи, наполовина ми се искаше това наистина да стане. Седях на балкона на кораба повече от час и наблюдавах как сенките изпълват долината, а в далечината пясъкът покрива труповете. Шрайка го нямаше. Нямаше го и дървото с тръните. След като мина още малко време, изсвирих на древното пиано "Стенуеи една прелюдия на Бах, приведох кораба в ред и се издигнах в космоса.
Влязох във връзка с кораба на прокудените и им казах, че се е случило нещастие — Шрайка е унищожил агентите им, а устройството се е активирало преждевременно. Въпреки объркването и паниката си прокудените ми предложиха убежище. Отклоних предложението им и насочих кораба към Мрежата. Прокудените не тръгнаха да ме преследват.
Свързах се с Гладстоун по вектора и й съобщих, че агентите на прокудените са ликвидирани. Казах й, че нападението е твърде вероятно и че те ще се хванат в капана така, както сме го планирали. Не й казах за устройството. Гладстоун ме поздрави и ме покани да се върна. Отклоних, предложението й. Казах й, че се нуждая от тишина и усамотение. Насочих кораба към една планета в Покрайнините, която се намираше най-близо до системата на Хиперион. Знаех, че самият полет ще убие времето, докато започне следващото действие.
По-късно, когато викторната покана за поклонението дойде от самата Гладстоун, разбрах каква роля са ми отредили прокудените за тези последни дни. Прокудените, Техноцентъра или Гладстоун и интригантите около нея. Вече няма значение кой си въобразява, че е господар на събитията. Събитията вече не се подчиняват на господари.
Светът, приятели, свършва — такъв, какъвто го познаваме, независимо от това, какво ще стане с нас. Що се отнася до мен, няма какво да искам от Шрайка. Не съм подготвил прощални думи към него или към Вселената. Върнах се, понеже се налага, понеже това е животът ми. Знаех какво трябва да свърша още докато бях дете. Тогава често ходех само до гробницата на Сайри и се кълнях, че ще отмъстя на Хегемонията. Знаех и каква цена ще платя — както в живота си, така и в историята.
Но когато дойде време да се прецени и да се разбере едно предателство, което ще обхване Мрежата като пожар и ще унищожи цели планети, аз ви моля не да мислите за мен — моето име не е записано дори върху водата, както е казал един поет с печална душа, — а да си спомните за безсмислената гибел на старата Земя, за делфините, чиито сиви меса съхнат и се разлагат под палещото слънце, и да си представите — а аз съм видял това — как плаващите острови нямат накъде да се отправят, понеже хранителните им полета са разрушени, а Екваториалните плитчини са покрити като със струнен с платформи, които пускат сонди за нефт. И още — как върху самите острови се мъкнат гръмогласни досадни туристи, лъхащи на лосион против изгаряне и опиум.
Или — още по-добре — не мислете за нищо от тези неща. Представете си как стоя със здраво забити в подвижните пясъци на Хиперион крака, след като подпалих фитила — убиец и предател, но въпреки това горд, с високо вдигната глава и юмрук, размахан към небето, и крещя: „Нека гибел порази и едните, и другите!“
Понеже вие разбирате, че си спомням за мечтата на баба. Представям си как всичко можеше да бъде различно.
Аз си спомням за Сайри.
— Вие ли сте шпионинът? — попита отец Хойт. — Шпионинът на прокудените?
Консулът потърка бузите си и не отговори. Той изглеждаше уморен и угаснал.
— Ами да — рече Мартин Силенъс. — Президент Гладстоун ме предупреди, когато бях избран за поклонението. Тя каза, че сред нас ще има шпионин.
— Казала го е на всички ни — солна му се Брон Ламиа. Тя се взираше в консула. Погледът й изглеждаше натъжен.
— Нашият приятел е шпионин — каза Сол Уайнтрауб, — но той не е просто шпионин на прокудените.
Бебето се събуди. Уайнтрауб го вдигна на ръце, за да успокои плача му, и продължи:
— Той е онова, което в трилърите се нарича „двоен агент“, а в нашия случай е троен агент. Личността му е безкрайно раздробена. В действителност той е агент на аватара.
Консулът погледна стария учен.
— Но все пак е шпионин — заяви Силенъс. — Шпионите ги екзекутират, нали?
Полковник Касад държеше в ръката си бластер. Не се целеше в никого.