— Имате ли връзка с кораба си? — обърна се той към консула.
— Да.
— Как?
— Чрез инфотерма на Сайри. Той има… някои приспособления.
Касад леко кимна.
— Навярно сте поддържали връзка с прокудените но векторния предавател на кораба?
— Да.
— Докладвали сте за поклонението, както се е очаквало от вас?
— Да.
— Те обаждаха ли ви се?
— Не.
— Как можем да му вярваме? — извика поетът. — Той е един мръсен шпионин.
— Затваряйте си устата — каза след малко полковник Касад с равен глас. Той не изпускаше консула от погледа си. — Вие ли нападнахте Хет Мастийн?
— Не — отговори консулът. — Но когато „Игдразил“ се запали, разбрах, че има нещо нередно.
— Какво искате да кажете? Консулът се прокашля.
— Прекарал съм известно време с храмери, които са гласове на дървото. Връзката им с техните кораби е почти телепатична. Реакцията на Мастийн беше прекалено примирена. Или той не е това, за което се представяше, или е знаел, че предстои корабът да бъде разрушен, и е прекъснал контактите си с него. Докато бях на пост, слязох долу, за да го видя. Нямаше го. Кабината беше в същия вид, в който я намерихме, като се изключи това, че Мьобиусовата кутия не беше затворена. Ергът може и да е избягал. Затворих кутията и се качих горе.
— Нищо ли не направихте на Хет Мастийн? — отново попита Касад.
— Нищо.
— Пак повтарям: защо, по дяволите, трябва да ви вярваме? — обади се Силенъс. Поетът пиеше скоч от последната бутилка от запасите си.
Докато отговаряше, консулът гледаше към бутилката.
— Нямате основание да ми вярвате — каза той. — Няма значение.
Дългите пръсти на полковник Касад лениво потупваха матовия кобур на смъртоносната палка.
— Как смятате да използвате по-нататък векторната си връзка? — попита той.
Консулът уморено си пое дъх и каза:
— Ще съобщя, когато се отворят Гробниците на времето. Ако съм жив дотогава.
Брон Ламиа посочи към старомодния инфотерм:
— Какво ни пречи да го унищожим. Консулът сви рамене.
— Той може да бъде полезен — възрази полковникът. — Бихме могли да подслушваме военни и цивилни съобщения, когато не са шифровани. Освен това можем да повикаме консулския кораб, ако ни потрябва.
— Не! — извика консулът. Това беше първата му емоционална реакция от доста време. — Вече не можем да се върнем обратно.
— Не мисля, че имаме намерение да се връщаме обратно — каза полковник Касад и огледа бледите физиономии, които го заобикаляха.
Известно време никой не проговори. После Сол Уайнтрауб заяви:
— Трябва да вземем някакво решение. И докато люлееше детето си, направи знак с глава към консула.
Мартин Силенъс беше опрял чело на гърлото на празната бутилка от уиски. Повдигна глава и се изкикоти:
— Наказанието за предателство е смърт. Сигурно е, че всички ще загинем след няколко часа. Защо последното ни дело да не бъде една екзекуция?
През лицето на отец Хоит премина спазъм и то се изкриви в гримаса. Той попила напуканите си устни с треперещ пръст и каза:
— Ние не сме съд.
— Напротив — рече полковник Касад, — съд сме. Консулът повдигна крака, обгърна коленете си с ръце и сплете пръсти.
— Тогава решавайте — каза той с безразличен глас. Брон Ламиа беше извадила автоматичния пистолет на баща си. Остави го на пода, където бе седяла допреди малко. Погледът й пронизваше ту консула, ту Касад.
— За предателство ли ще си говорим? — попита тя.
— Предателство спрямо какво? Като се изключи може би полковника, никой от нас тук не е наистина видна личност. Всички сме изритани насам от сили, които са извън нашия контрол.
Сол Уайнтрауб се обърна направо към консула:
— Това, което не знаете, приятелю, е, че щом като Мейна Гладстоун и Техноцентъра са ви възложили да влезете в контакт с прокудените, те са били съвсем наясно как ще постъпите. Може би не са се досещали, че прокудените разполагат със средство да отворят Гробниците — макар че с военното разузнаване на Техноцентъра човек никога не може да бъде сигурен, — но без съмнение са знаели, че ще се опълчите срещу двете общества, двата лагера, които са извършили неправда над семейството ви. Вие не сте действали по ваша собствена воля повече, отколкото — той вдигна бебето нагоре — това дете.
Консулът изглеждаше смутен. Понечи да отговори, но накрая само поклати глава.
— Това може и да е вярно — рече полковник Федман Касад, — но колкото и някой да иска да ни използва като пионки, трябва да се стараем да избираме собствените си действия.
Той погледна нагоре към стената, където отблясъците от далечното космическо сражение оцветяваха гипсовата мазилка в кървавочервено, и продължи: