Брон Ламиа и полковник Касад също излязоха. Минута по-късно към тях се присъедини и Сол Уайнтрауб. Рахил се извиваше в ръцете му и протягаше ръчички към нощното небе, сякаш искаше да улови ярките му съцветия.
Хойт свиреше. В часа преди да зазори, вятърът се засилваше и водосточните тръби и другите издатини на сградата играеха ролята на пластинки, ако мрачната крепост можеше да се оприличи на фагот.
Появи се Мартин Силенъс, който държеше главата си с ръце.
— Никой не уважава махмурлиите! — рече той. После се наведе над високия парапет и добави: — Ако се издрайфам от тази височина, ще мине половин час, докато онова се приземи.
Отец Хойт не го погледна. Пръстите му шареха по струните на малкия инструмент. Северозападният вятър ставаше все по-силен и по-студен, а балалайката му се противопоставяше с топли и жизнени звуци.
Докато вятърът набираше мощ, а неописуемата музика не му отстъпваше по нищо, консулът и останалите стояха сгушени в одеяла и качулки. Консулът никога не бе слушал толкова странни и толкова прекрасни съзвучия.
Вятърът се изви във вихър, надигна се, достигна някакъв връх и спадна. Хойт престана да свири.
Брон Ламиа се озърна и каза:
— Почти се съмна.
— Имаме още един час — рече полковник Касад.
Ламиа сви рамене:
— Защо да чакаме?
— Защо, наистина? — обади се Сол Уайнтрауб. Той погледна на изток, където единственият намек за изгрева беше едно съвсем леко нобледняване на съзвездията, и добави: — Изглежда, че денят ще бъде хубав.
— Хайде да се приготвим — предложи Хойт. — Ще ни трябва ли багажът? Спогледаха се.
— Не, мисля, че не — рече консулът. — Полковникът ще носи инфотерма, който има връзка с вектора. Всеки ще си вземе онова, което му е нужно за аудиенцията с Шрайка. Останалите неща ще оставим тук.
— Отлично — каза Брон Ламиа, обърна гръб на тъмния изход и направи жест към останалите. — Хайде да тръгваме.
От североизточния вход на крепостта до блатистата долина се слизаше по шестстотин шестдесет и едно стъпала. Парапет нямаше. Групата слизаше внимателно и всеки гледаше къде стъпва в несигурната светлина.
Когато слязоха долу, погледнаха назад към каменните грамади над тях. Крепостта изглеждаше като част от планината, а балконите и външните стълбища сякаш бяха обикновени скални издатини. От време на време по-ярките експлозии осветяваха някой прозорец или очертанията.на водоливник, но иначе крепостта Хронос почти бе изчезнала зад тях.
Минаха през ниските хълмове в подножието й, като се стараеха да стъпват по тревата и да вървят по-далече от бодливите шубраци, които протягаха тръни, подобни на остри нокти. След десет минути стигнаха до пясък и започнаха да се спускат надолу към долината, вървейки през ниски пясъчни дюни.
Брон Ламиа водеше групата. Тя носеше най-хубавата си шапка и червен копринен костюм с черни шарки. След нея вървеше полковник Касад. Той беше в пълно бойно снаряжение. Полимерното покритие на бронята му още не бе включено да излъчва измамни образи, така че тя изглеждаше непроницаемо черна и поглъщаше дори светлината, която идваше отгоре. Касад носеше стандартна пушка на щурмовак от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Визьорът на шлема му блестеше като черно огледало.
Отец Хойт беше с черно наметало и черен костюм с монашеска яка. На рамото му висеше балалайката. Той я придържаше с две ръце като малко дете. Продължаваше да стъпва внимателно, сякаш всяко повдигане на крака му причиняваше болка.
След него вървеше консулът. Беше с официално облекло на дипломат — колосана риза, черни панталони, фрак, кадифено наметало и тривърхата позлатена шапка, която бе носил първия ден на дърволета. Трябваше да прикрепя шапката си с ръка, за да не я отвее вятърът, който отново беше излязъл, хвърляше песъчинки в лицето му и се хлъзгаше между дюните като змия.
На няколко крачки от него вървеше Мартин Силенъс. Беше облечен в коженото си палто, от което висяха едри валма.
Последен в колоната беше Сол Уайнтрауб. Той носеше Рахил в едно кошче, провесено през врата му, и я прикриваше и с палто, и с наметало. Пееше й тиха песничка, чиито звуци се губеха сред воя на вятъра.
След четиридесет минути път стигнаха до мъртвия град. Мрамор и гранит блестяха под ярката светлина. Планинските върхове светеха зад тях, а крепостта Хронос се сливаше със скалните форми. Групата мина през пясъчна долчинка, изкачи една ниска дюна и внезапно пред нея за пръв път се показа началото на долината с Гробниците на времето. Консулът успя да различи полегатите очертания на крилата на Сфинкса и сиянието на нефритена светлина.