РЕШЕНИЕ: Слез там и разбери.
Утре, ако спазят обичая си, всичките три двадесетачки плюс десет от Три по двадесет и десетте ще се защурат из гората да попълват хранителните си запаси в течение на няколко часа. Този път аз няма да отида с тях.
Този път ще се прехвърля оттатък ръба и ще се спусна по отвесната скала.
09.30 часа — Благодаря ти, о, Господи, че ми позволи да видя това, което видях днес.
Благодаря ти, о. Господи, че ме доведе на това място в този момент, за да видя доказателството за Твоето Съществуване.
11.25 часа — Едоуард… Едоуард!
Трябва да се върна. Да ти покажа всичко! Да го покажа на всички.
Опаковал съм необходимите вещи, като сложих видеодисковете и видеофилмите в една торба, която изтъках от бестосови листа. Разполагам с храна, вода, мазера, чието захранване отслабва все повече. Палатка.
Спално облекло.
Само да не бяха откраднали опорните пръти!
Възможно беше бикурите да са ги запазили. Не, претърсих колибите и гората наоколо. Те не биха имали никаква полза от тях.
Няма значение!
Ще тръгна днес, ако мога. В противен случай веднага щом мога.
Едоуард! Всичко е тук, на филма и на дисковете.
14.00 часа — Днес няма никакъв начин да се мине през огнебълващите гори. Димът ме прогони още преди да бях проникнал до края на активната зона.
Върнах се в селото и прегледах холосите. Няма никаква грешка. Чудото е действително.
15.30 часа — Три но двадесет и десетте ще се върнат всеки момент. Ами ако знаят… ами ако, без да поглеждат към мен, са в състояние да кажат, че съм бил там?
Бих могъл да се скрия.
Не, няма никаква нужда да се крия. Бог не ме е довел толкова далече и не ми е дал възможност да видя онова, което видях, само за да ме остави да умра от ръцете на тези нещастни деца.
16.15 — Три но двадесет и десетте се върнаха и се отправиха но колибите си, без дори да погледнат към мен.
Аз седя тук, на прага на собствената си колиба, и не мога да престана да се усмихвам, да се смея и да се моля. Преди това се разходих до ръба на Пролома, отслужих литургия и взех причастие. Жителите на селото дори не си направиха труда да наблюдават.
Кога най-рано бих могъл да потегля? Надзирателят Орланди и Тък бяха казали, че огнебълващата гора е напълно активна в течение на три местни месеца — сто и двадесет дни, — след което е относително спокойна два месеца. Тък и аз пристигнахме тук на осемдесет и седмия ден…
Не искам да чакам още сто дни, за да занеса новината на света… на всички светове.
Да можеше някой плъзгач да надмогне лошото време и огнебълващите гори и да ме измъкне оттук. Да имах връзка с някой от спътниците, които обслужват плантациите.
Всичко е възможно. Ще станат още чудеса.
23.50 часа — Три по двадесет и десетте се спуснаха в Пролома. Гласовете на вечерния вятърен хор се надигат от всички страни.
Как ми се иска да можех сега да съм с тях! Там, долу.
Ще направя поне онова, което е във възможностите ми. Ще падна на колене тук, близо до ръба на Пролома, и ще се моля, докато органовите гласове на планетата и небето пеят мелодията, която знам, че е химн на един истински и съществуващ Бог.
Днес се събудих в една прекрасна утрин. Небето беше тъмнотюркоазено, слънцето приличаше на остър кървавочервен камък, инкрустирай в него. Стоях пред колибата си, докато мъглите се вдигнаха, маймуните приключиха с утринния си писклив концерт и въздухът започна да се затопля. След това се прибрах вътре и прегледах записите и дисковете.
Разбирам, че във вчерашните си развълнувани драсканици не съм споменал нищо за онова, което намерих в подножието на отвесната скала. Ще го направя сега. Разполагам с дисковете, филмовите ленти и бележките в инфотерма, но винаги съществува възможност да стане така, че да бъдат открити единствено тези лични дневници.
Приблизително в 07.30 часа вчера сутринта прекрачих през ръба на отвесната скала. Бикурите до един бяха отишли да събират храна в гората. Спускането по лозите ми се струваше съвсем проста работа — те бяха така преплетени една в друга, че на места образуваха нещо като стълба, — но когато увиснах над пропастта и започнах да се спускам надолу, почувствах как сърцето ми бие толкова силно, че почти изпитвах болка. Предстоеше ми стръмно трикилометрово спускане, докато стигна до скалите и реката на дъното. През цялото време се държах здраво най-малко за две лози и се спусках надолу сантиметър по сантиметър, като се стараех да не поглеждам към бездната под краката си. Отне ми близо час да преодолея сто и петдесетте метра, които съм сигурен, че бикурите са в състояние да изминат за десет минути.