Най-после стигнах до извивката на някакъв зъбер. Част от лозите се разклоняваха във въздуха, но повечето се виеха под стръмния каменен скат към стената на отвесната скала на тридесет метра навътре. Тук-там лозите изглеждаха така, сякаш бяха преплетени да образуват нескопосани мостове, по които бикурите вероятно се разхождаха, помагайки си незначително или почти никак с ръце. Аз запълзях по тези преплетени ленти, като се вкопчвах в други лози за опора и мълвях молитви, които не бях изричал от юношеството си. Гледах право напред, сякаш бих могъл да забравя, че под тези люлеещи се скърцащи въжета от растителна материя се простира само привидно безкрайно въздушно пространство.
Покрай стената на отвесната скала имаше широка издатина. Нагласих се така, че три метра от нея да ме отделят от бездната, след което се промъкнах между лозите и се спуснах от два и половина метра върху камъка.
Издатината беше широка около пет метра и свършваше на кратко разстояние на североизток, където започваше огромният масив на зъбера. Последвах някаква пътечка на югозапад по издатината и бях изминал двайсет-трийсет крачки, преди да се спра шокиран. Вървях по пътека. Пътека, утъпкана върху здрав камък. Лъскавата й повърхност минаваше на сантиметри под нивото на заобикалящата я скала. По-нататък, където пътеката се спускаше и правеше завой едно ниво по-надолу, излизайки на по-широко пространство, в камъка бяха изрязани стъпала, но дори и те бяха изтъркани до такава степен, че се губеха някъде по средата.
Поседнах за малко, тъй като бях поразен от този прост факт. Дори всекидневното преминаване на Три по двадесет и десетте в продължение на четиристотин години не би могло да причини такава ерозия на твърдата скала. Някой или нещо беше използвало тази пътека дълго преди колонистите бикури да катастрофират тук. Някой или нещо беше използвал тази пътека в течение на хилядолетия.
Станах и продължих по-нататък. Беше почти тихо, като се изключи вятърът, който слабо подухваше из широкия половин километър Пролом. Осъзнах, че мога да чуя лекия ромон на реката, която течеше далече долу.
Пътеката зави наляво покрай част от една отвесна скала и свърши. Озовах се на широка каменна площадка, която се спускаше постепенно надолу, и се загледах. Убеден съм, че се прекръстих, без да се замисля.
Тъй като тази площадка продължаваше стотина метра на север и на юг по контура на отвесната скала, имах възможността да погледна право на запад по посока на една просека в Пролома към открито небе, където платото свършваше. Разбрах веднага, че залязващото слънце осветява тази плоча от стената на отвесната скала под зъбера всяка вечер. Нямаше да се изненадам, ако — при пролетното или есенното слънцестоене — оттук изглеждаше, че слънцето на Хиперион залязва право в Пролома, като неговите червени страни докосват едва забележимо оцветените в розово скални стени.
Обърнах се наляво и разгледах отвесната скала. Изтърканата пътека пресичаше широката издатина и стигаше до издълбани в отвесния каменен скат врати. Не, това не бяха просто врати, а порти, причудливо издълбани порти с изкусно изработени крила и хоризонтални Греди. От двете страни на тези врати близнаци се развръщаха широки прозорци от цветно стъкло, които се издигаха на височина най-малко двайсет метра нагоре към зъбера. Приближих се още и внимателно огледах фасадата. Който и да бе построил това нещо, за да го направи, беше разширил площта под зъбера, отрязвайки една стръмна гладка стена в гранита на платото, след което бе пробил тунел направо в предната част на Отвесната скала. Прокарах ръка по дълбоко изрязаните тънки на орнаменталната резба около вратата. Гладко. Всичко беше огладено, износено и омекотено от времето дори тук, скрито далече от повечето природни стихии от защитната издатина на зъбера. Преди колко ли хиляди години е бил издялан този… храм… в южната стена на Пролома?
Цветното стъкло не беше нито стъкло, нито пластмаса, а някаква плътна прозрачна материя, която на пипане изглеждаше толкова твърда, колкото и камъните наоколо. А и прозорецът не представляваше някаква композиция от плочи; цветовете избухваха, притихваха, пъстрееха и се преливаха един в друг като петрол върху вода.
Извадих фенерчето си от раницата, докоснах едната от вратите и се поколебах, когато високата порта се люшна навътре с лекота, без каквото и да било триене.
Влязох в преддверието — няма друга дума, с която бих могъл да назова това, — пресякох тихото десетметрово пространство и се спрях пред друга стена, направена от същия материал от цветно стъкло, което дори и сега светеше зад мен, изпълвайки преддверието с гъста светлина в стотици изтънчени нюанси. Разбрах веднага, че по залез слънце преките слънчеви лъчи щяха да изпълнят това помещение с невероятно наситени снопове от цветове, щяха да пронижат стената от цветно стъкло пред мен и да осветят онова, което лежеше зад нея, каквото и да бе то.