— Съжалявам, ако съм нарушил законите ви — подех аз, — но няма никаква причина…
— Тихо — рече Алфа и се обърна към високия си съплеменник с белега на дланта — онзи, когото наричам Зед. — Той не принадлежи към кръстоида.
Зед кимна.
— Нека да ви обясня — започнах отново аз, но Алфа ме прекъсна с една плесница с опакото на ръката си, от която устната ми започна да кърви, а ушите ми зазвънтяха. В неговото действие нямаше повече враждебност, отколкото бих проявил аз, ако накарам някой инфотерм да млъкне, като щракна ключа.
— Какво ще правим с него? — попита Алфа.
— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — заяви Бета и тълпата отново тръгна напред. Мнозина държаха остри камъни в ръцете си. — Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — продължи Бета и в гласа й се усещаше самодоволната безпрекословност на често повтаряни формулировки и религиозни литании.
— Аз следвам кръста! — изкрещях, докато тълпата ме дръпна и ме изправи на крака.
Вкопчих се в разпятието, което висеше на врата ми и се напънах да надмогна натиска на множеството притискащи ме ръце. Най-после успях да вдигна малкия кръст над главата си.
Алфа махна с ръка и тълпата замлъкна. Във внезапно настъпилата тишина можех да чуя реката, която течеше на три километра оттук в дъното на Пролома.
— Той наистина носи кръст — каза Алфа. Дел пристъпи напред.
— Но не принадлежи към кръстоида! Аз го видях. Не е така, както си мислехме. Той не принадлежи към кръстоида! — гласът му призоваваше към убийство. Проклех се за това, че бях проявил невнимание и глупoст. Бъдещето на Църквата зависеше от моето оцеляване, а аз бях отхвърлил и едното, и другото, като се бях подлъгал да повярвам, че бикурите са глупави безвредни деца.
— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — повтори Бета. Присъдата беше окончателна.
Седемдесет ръце започнаха да вдигат камъни, когато изкрещях, съзнавайки, че това е или последният ми шанс, или затвърждаване на тяхното решение:
— Аз слязох в Пролома и се поклоних пред вашия олтар! Аз съм последовател на кръста! — Алфа и тълпата се поколебаха. Виждах ги, че се борят с тази нова мисъл. Това не беше лесно за тях. — Аз съм последовател на кръста и желая да принадлежа към кръстоида — изрекох колкото можех по-спокойно. — Ходих при вашия олтар.
— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — обади се Гама.
— Но той следва кръста — рече Алфа. — Той се е молил в залата.
— Това е невъзможно — обади се Зед. — Три по двадесет и десетте се молят там, а той не принадлежи към Три по двадесет и десетте.
— Ние знаехме предварително, че той не принадлежи към Три по двадесет и десетте — възрази Алфа, като леко се намръщи При използването на понятието за минало време.
— Той не принадлежи към кръстоида — напомни Делта две.
— Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — каза Бета.
— Той е последовател на кръста — рече Алфа. — Не може ли тогава да стане последовател на кръстоида?
Надигна се гневен вик. Сред Всеобема бръщолевене и мяркащи се фигури аз се дръпнах от държащите ме ръце, но хватката им си оставаше здрава.
— Той не е от Три по двадесет и десетте и не принадлежи към кръстоида — каза Бета, като този път в гласа й звучеше повече озадаченост, отколкото враждебност. — Как така да не умре от истинската смърт? Трябва да вземем камъните и да му отворим гърлото, та кръвта му да потече, докато сърнето му спре. Той не принадлежи към кръстоида.
— Той следва кръста — заговори Алфа. — Не може ли да стане последовател на кръстоида?
Този път въпросът му бе последван от тишина.
— Той следва кръста и се е молил в залата с кръстоида — обясни Алфа. — Той не трябва да умре от истинската смърт.
— Всички умират от истинската смърт — обади се някой, когото не разпознах. Ръцете ме боляха от усилието да държа разпятието над главата си. — С изключение на Три по двадесет и десетте — заключи анонимният глас.
— Защото те следваха кръста — рече Алфа. — Молеха се в залата и станаха последователи на кръстоида. Не трябва ли тогава и той да стане последовател на кръстоида?
Стоях там, стиснал студения метал на малкия кръст, и чаках присъдата им. Страхувах се да умра — чувствах, че ме е страх, — но по-голямата част от ума ми сякаш беше почти отделна от мен. Най-много съжалявах за това, че нямаше да мога да изпратя новината за базиликата на невярващата вселена.