— Доведете го.
Озовахме се на широката каменна издатина, където стоеше Бета с факли в ръце. Докато той ги предаваше на неколцина избрани, аз се чудех дали бикурите пазеха огъня само за ритуални цели. След това Бета поведе колоната и ние се спуснахме по тясната стълба, издълбана в камъка. Отначало пълзях, обзет от ужас, като опитвах гладката скала и се вкопчвах във всеки стърчащ корен или камък, който ми вдъхваше доверие. Бездната вдясно от нас бе толкова стръмна и безкрайна, че почти граничеше с абсурда. Спускането по древната стълба беше много по-лошо от пълзенето по лозите край отвесната скала над нас. Тук трябваше да поглеждам надолу всеки път, когато стъпвах върху тесните, излъскани от времето плочи. Да се подхлъзнеш и да паднеш отначало изглеждаше вероятно, а след това — неизбежно.
Изпитвах непреодолимо желание да спра, да се върна поне до безопасното прикритие на базиликата, но повечето от Три по двадесет и десетте бяха зад мен на тясната стълба, а шансът те да се отместят и да ме пуснат да мина изглеждаше малък. Освен това много по-силно дори от страха ми беше глождещото любепитство какво ли има на дъното на стълбата. Все пак спрях, колкото да погледна нагоре към зъбера на Пролома на триста метра над мен и да забележа, че облаците се бяха махнали; виждаха се звездите и нощният танц от следите на метеорите по катраненочерното небе. Тогава наведох глава и занареждах шепнешком една от молитвите си, следвайки светлината на факлите и бикурите по посока на кошмарните бездни.
Не можех да повярвам, че стълбата ще ни отведе чак до дъното на Пролома, но стана точно така. Когато по някое време след полунощ разбрах, че предстои да се спуснем чак долу, до равнището на реката, прецених, че това ще продължи до пладне на другия ден, но не се оказах прав.
Стигнахме дъното на Пролома малко преди изгрев слънце. Звездите продължаваха да светят в небесния процеп между стените на отвесната скала, които се издигаха на невъзможна височина от двете страни. Изтощен, препъвайки се надолу стъпало след стъпало, постепенно осъзнах, че няма повече стъпала. Загледах се под себе си и се зачудих глупаво дали звездите оставаха видими на дневна светлина, както ми се бе случило да ги наблюдавам от един кладенец, в който се бях спуснал веднъж като дете във Вилфранж сюр Сайон.
— Тук — рече Бета.
Това беше първата дума, произнесена в течение на часове, и тя едва се чу посред рева на реката. Три по двадесет и десетте се заковаха но местата си и останаха неподвижни. Аз се свлякох на колене и паднах на една страна. Нямаше никаква възможност да изкача стълбата, по която току-що бяхме слезли. Нито за ден. Нито за седмица. Може би никога. Затворих очи за сън, но досадната клада на нервното напрежение продължаваше да гори в стомаха ми. Разгледах дъното на дефилето. Реката тук бе по-широка, отколкото бях очаквал, имаше най-малко седемдесет метра до другия бряг, а шумът й далеч не беше просто шум. Изпитах усещането, че ме поглъща ревът на някакъв огромен звяр.
Седнах и се загледах в едно тъмно нетно върху отсрещната стена на отвесната скала. Беше някаква сянка, но тъмна от останалите, но правилна от назъбената плетеница подпори, цепнатини и колони, които изпъстряха отвесната скала. Един съвършен квадрат от тъмнина с най-малко тридесет метра дължина на страната. Някаква врата или дупка в скалата. Изправих се с усилие на крака и погледнах надолу по течението на реката към стената, по която току-що се бяхме спуснали — да, там беше. Другият вход, онзи, към който Бета и останалите и сега продължаваха да вървят, се виждаше слабо на Звездната светлина.
Бях открил вход към лабиринта на Хиперион. „Знаете ли, че Хиперион е един от деветте лабиринтни светове?“, ме бе попитал някой в спускателния кораб. Да, младият свещеник на име Хойт. Аз бях отговорил, че знам, и му открих, че се интересувам от бикурите — в действителност от болката на собственото ми изгнание, която сам си бях причинил, — а не от лабиринтите, нито от техните строители.