Девет от световете имат лабиринти. Девет от сто седемдесет и шестте свята на Мрежата и от останалите около двеста планети колонии и протекторати. Девет от осем или повече хиляди изследвани — макар и повърхностно — светове от Хеджира насам.
Има планетни археоисторици, които посвещават живота си на изучаването на лабиринтите. Не и моя милост. Аз винаги съм ги смятал за безплодна и малко нереална тема. Сега вървях към един от тях с Три но двадесет и десетте, докато река Канс ревеше, тресеше се и заплашваше да угаси нашите факли с пръските си. Лабиринтите бяха изкопани… прокопани… сътворени преди повече от три четвърти милион години. Подробностите бяха неизбежно едни и същи, произходът им си оставаше неизбежно неразгадан.
Лабиринтните светове са винаги земеподобни, поне до 7,9 по скалата на Солмев; винаги обикалят около звезда тип Г и при това винаги се срещат само в светове, които са тектонично мъртви, по-скоро като стария Марс, отколкото като старата Земя. Самите тунели са разположени надълбоко — обикновено най-малко на десет километра дълбочина, но често достигат и до трийсет — и изпълват с катакомби кората на планетата. На Свобода, недалеч от системата на Пацем, са били изследвани над осемстотин хиляди километра лабиринт от представители на други планети с дистанционни методи. Тунелите на всички светове имат квадратно сечение с дължина на страната тридесет метра и са издълбани по технология, с която Хегемонията все още не разполага. Веднъж прочетох в едно археологическо списание, че Кемп-Хьолцер и Уайнщайн били обосновали теоретически някакъв „комбайн за прокарване на тунели чрез ядрен синтез“, който можеше да обясни съвършено гладките стени и липсата на постепенно намаляване на ширината, но тяхната теория не обясняваше откъде са дошли строителите и машините им, както и това, защо са посветили цели векове на такава очевидно безцелна инженерна задача. Всеки от лабиринтните светове — в това число и Хиперион — е подлаган на изпитания и изследвания. Никъде не е било намерено нищо. Никакви следи от изкопни машини, никакви ръждясващи миньорски каски, нито едно-единствено парченце счупена пластмаса или някаква друга разлагаща се опаковка. Изследователите не бяха идентифицирали дори никакви входни или изходни шахти. Никакви предположения за наличието на тежки метали или скъпоценни камъни не бяха достатъчни, за да обяснят подобно монументално усилие. Няма оцеляла нито една легенда, нито каквито и да било останки от материалната култура на Строителите на лабиринти. Тази мистерия ме бе интригувала в умерена степен през годините, но никога не ме бе засягала. До днес.
Влязохме в отвора на тунела. Той не беше съвършен квадрат. Ерозията и гравитацията на планетата го бяха превърнали в неугледна пещера на разстояние стотина метра навътре в стената на отвесната скала. Бета спря точно там, където подът на тунела ставаше гладък, и изгаси факлата си. Останалите бикури направиха същото.
Беше много тъмно. Тунелът бе завил достатъчно, за да препречи достъпа на каквато и да било звездна светлина. Бил съм в пещери. При положение, че факлите бяха угасени, аз не очаквах очите ми да привикнат към почти пълната тъмнина. Но се оказа, че виждам.
След трийсет секунди усетих някаква розова светлина — отначало мъждива, после все по-наситена, докато пещерата стана по-светла от каньона, по-ярка от Пацем под светлината на неговите триединни луни. Светлината идваше от стотици… от хиляди източници. Установих естеството им тъкмо когато бикурите паднаха почтително на колене. Стените на пещерата и таванът бяха инкрустирани с кръстове, които варираха по размери от няколко милиметра до почти един метър дължина. Всеки блестеше със своя собствена наситенорозова светлина. Невидими при светлината на факлите, тези светещи кръстове сега заливаха тунела със сияние. Приближих се до един, взидан в стената, която беше най-близо до мен. Дълъг около трийсет сантиметра, той пулсираше с мека органична светлина и не бе издялан от камък или закрепен за стената; беше определено органичен, определено жив. Приличаше на мек корал. На пипане бе леко топъл.
Чу се едва доловим звук, по-тих и от най-тихия шепот — не, не беше звук, а може би някакво раздвижване на хладния въздух — и аз се обърнах навреме, за да видя как нещо влезе в помещението.
Бикурите все още стояха на колене, склонили надолу глави и свели очи. Аз останах прав. Погледът ми нито за миг не изпускаше нещото, което се движеше между коленичилите бикури.