По форма бегло напомняше човек, но в никакъв случай не беше човешко същество. Високо бе най-малко три метра. Дори когато стоеше неподвижно, посребрената му фигура сякаш се местеше и течеше като живак, увиснал във въздуха. Червеникавият отблясък от кръстовете, вбити в стените на тунела, се отразяваше от изпъкналите повърхности и проблясваше по извитите метални остриета, които стърчаха от челото, от четирите китки на ръцете, от странните пакетни стави, коленете, бронирания гръб и гръдния кош. То се плъзна между коленичилите бикури и когато протегна четири дълги ръце с разтворени длани, но с пръсти, които потракваха на място като хромови скалпели, по някакъв абсурден начин ми напомни за негово светейшество на Пацем, докато благославя вярващите.
Не изпитвах никакво съмнение, че гледам легендарния Шрайк.
В този момент сигурно съм помръднал или съм издал някакъв звук, защото огромните му червени очи се обърнаха към мене и аз се усетих хипнотизиран от светлинния танц в многофасетовите им призми; от Тях не бликаше просто отразена светлина, а неистов кървавоярък блясък, който сякаш гореше вътре в покрития с шипове череп на съществото и пулсираше в ужасните скъпоценни камъни, поставени там, където Господ бе предвидил да има очи.
После то се задвижи… или по-скоро престана да бъде там и се озова тук, наклонило се на по-малко от метър от мен, като неговите ръце със странни стави ме заобикаляха с някаква ограда от телесни остриета и течна сребърна стомана. Силно задъхан, но неспособен да си поема дъх, видях собственото си отражение — с бяло и разкривено лице, — което танцуваше по повърхността на металната коруба и пламтящите очи на това същество.
Признавам си, че изпитах чувство, което беше по-близко до екзалтацията, отколкото до страха. Ставаше нещо необяснимо. Макар и излят по калъпа на йезуитската логика и закален в студената баня на науката, в този миг разбрах древната натрапчива идея на богобоязливия за някакъв друг страх: нервната тръпка от изгонването на нечистата сила, безсмислената суматоха на дервишката пламенна всеотдайност, кукления танцов ритуал на Таро и почти еротичното отдаване на сеанса, говоренето на езици и дзен-гностичния транс. В онзи момент просто осъзнах с каква сигурност уверенията за съществуването на демоните или призоваването на Сатаната могат да потвърдят реалността на тяхната мистична антитеза — Богът на Авраам.
Без да мисля за нищо от това, но чувствайки го изцяло, аз очаквах прегръдката на Шрайка с непреодолимия трепет на девствена невяста.
Нещото изчезна.
Нямаше нито гръмотевица, нито внезапен мирис на сяра, нито дори научно обосновано нахлуване на въздух. В един миг то беше там, обкръжило ме с красивата си сигурност за смърт от добре наточени остриета, а в следващия момент си беше отишло.
Онемял, стоях и примигвах, докато Алфа се изправи и се приближи до мен в полумрака. Той застана на мястото, където бе стоял Шрайка, протегнал ръцете си в патетично подражание на смъртното съвършенство, което току-що бях видял с очите си, но по безметежното бикурско лице на Алфа не личеше никакъв признак, че е видял съществото. Той направи странен жест с отворена длан, който сякаш включваше лабиринта, стената на пещерата и десетките светещи кръстове, вкопани там.
— Кръстоид — рече Алфа.
Три по двадесет и десетте станаха, преместиха се по-наблизо и пак коленичиха. Аз погледнах спокойните им лица на меката светлина и също коленичих.
— Ти ще следваш кръста през всичките си дни — заяви Алфа и гласът му прозвуча с ритъм на молебен.
Останалите бикури повториха думите му с почти песенна интонация.
— Ти ще принадлежиш към кръстоида през всичките си дни — каза Алфа, а докато останалите повтаряха, той се пресегна и отскубна от стената на пещерата един малък кръстоид. Беше не по-дълъг от десетина сантиметра и се откъсна от стената с едва чут пукот. Видях как блясъкът му изчезна. Алфа извади една връвчица от робата си, завърза я около малките изпъкналости в горната част на кръста и го вдигна над главата ми. — Ти ще принадлежиш към кръстоида сега и завинаги — отсече той.
— Сега и завинаги — откликнаха бикурите.
— Амин — прошепнах аз.
Бета ми направи знак, че трябва да отворя предницата на робата си. Алфа започна да спуска малкия кръст, докато той увисна на шията ми. Усетих хладината му на гърдите си — задната му част беше съвършено плоска, съвършено гладка.
Бикурите станаха и се отправиха към входа на пещерата, видимо отново изпаднали в апатия и безгрижие. Гледах ги как се отдалечават, след това внимателно докоснах кръста, повдигнах го и го разгледах. Кръстоидът беше хладен, безжизнен. Ако наистина е бил жив преди няколко секунди, сега не показваше никакви признаци за това. Продължаваше да се усеща повече като корал, отколкото като кристал или камък; по гладката му задна страна не се виждаше никакъв слепващ материал. Замислих се за фотохимичните ефекти, които биха могли да са го карали да свети. Замислих се за природни фосфори, биолуминесценция и за възможностите еволюцията да е в състояние да формира подобни неща. Замислих се над това, какво общо би могло да има тяхното наличие с лабиринтите, ако изобщо можеше да има нещо общо с тях, и за ерите, които са били необходими, за да се издигне това плато така, че реката и каньонът да се врежат през един от тунелите. Замислих се за базиликата и за нейните създатели, за бикурите, за Шрайка и за себе си. Накрая престанах да мисля за тези неща и затворих очи, за да се помоля.