Всеки ден обикалям ограниченото пространство на своята клетка — огнебълващите гори на юг и на изток, обраслите с гори дефилета на североизток и Пролома на север и на запад. Три по двадесет и десетте не ми дават да се спусна в Пролома оттатък базиликата. Кръстоидът не ми дава да се отдалеча на повече от десет километра от Пролома.
Отначало не можех да повярвам, че това е така. Бях решил да вляза в огнебълващите гори, като разчитах, че с късмета си и с Божията помощ ще успея да ги прекося. Но бях изминал не повече от два километра в гората, когато болката ме блъсна в гърдите, ръцете и главата. Бях сигурен, че съм получил масиран сърдечен пристъп. Но щом се обърнах обратно към Пролома, симптомите изчезнаха. Направих няколко опита и резултатите бяха неизменно едни и същи. Всеки път, когато навлезех по-надълбоко в огнебълващата гора, отдалечавайки се от Пролома, болката се връщаше и се засилваше все по-жестоко, докато не се обърнех назад.
Започвам да разбирам и други неща. Вчера, докато изследвах местата на север, ми се случи да мина покрай останките от първия разселнически кораб-совалка. Те представляваха само ръждясали, оплетени от лозници парчета метал сред скалите в края на огнебълващата гора близо до дефилето. Но клекнал между оголените ребра на древния космически кораб, аз си представих радостта на седемдесетте оцелели пътници, тяхното пътешествие до Пролома, откриването на базиликата и… и какво? Оттук нататък е безполезно да се нравят догадки, но подозренията си остават. Утре ще се опитам още веднъж да извърша медицински преглед на някого от бикурите. Може би сега, след като „принадлежа към кръстоида“, те ще ми разрешат.
Всеки ден се преглеждам на скенера. Нематодите си стоят — възможно е да са станали по-дебели, а може и да се лъжа. Убеден съм, че са съвършено паразитни, макар тялото ми да не е показало никакви признаци за това. Надзъртам да огледам лицето си във водоема близо до водопада и виждам все същата удължена застаряваща физиономия, която започнах да не харесвам през последните години. Тази сутрин, докато гледах изображението си във водата, отворих широко устата си, почти сигурен, че ще видя как небцето и задната част на гърлото ми са обрасли със сиви нишки и кичури нематоди. Нямаше нищо.
Бикурите са безполови. Не обрекли се на безбрачие или хермафродити, нито недоразвити — просто безполови. Те са лишени от вътрешни и външни гениталии като детска пластмасова кукла. Няма никакво доказателство, че пенисът или тестисите, или съответните женски органи, са атрофирали или са били променени по хирургичен път. Няма никакъв признак, че те изобщо някога са съществували. Урината се отделя през примитивен уретер, който завършва с малка камерка в съседство с ануса — един вид естествена клоака.
Бета ми разреши да го прегледам. Медицинският скенер потвърди това, на което очите ми не искаха да повярват. Дел и Тета също се съгласиха да минат през скенера. Нямам абсолютно никакви съмнения, че останалите от Три по двадесет и десетте са точно толкова безполови. Няма признаци да са били… променени. Готов съм да предположа, че всичките са били родени такива, но от какви родители? И как смятаха да се възпроизвеждат тези безполови буци от човешка глина? Това сигурно имаше някаква връзка с кръстоида.
Когато приключих с техния медицински преглед, съблякох се и се разгледах. Кръстоидът изпъква над гърдите ми като розова тъкан на белег, но все още съм мъж. Докога?
Алфа е мъртъв.
Аз бях с него преди три сутрини, когато падна. Намирахме се на около три километра на изток и търсехме чалмови грудки из големите морени близо до ръба на Пролома. През по-голямата част от предишните два дни бе валяло и скалите бяха доста хлъзгави. В един момент вдигнах поглед — тъкмо навреме, за да видя как Алфа загуби опора под краката си, плъзна се по широкия каменен блок и падна отвъд ръба. Той не извика. Чу се само изшумоляването на робата му и секунди по-късно противния звук като от изпусната диня, когато тялото му се удари в една издатина осемдесет метра по-надолу.