Но… той бе победил. Болката е била неговият съюзник. О, Господи, не няколко часа на дървото и след това — копието и покой, а седем години!
Но… той бе победил. Когато взех торбичката, кръстоидът също падна от гърдите му. Просто… се откъсна и падна… дълги, кървави корени. После онова нещо… онова нещо, за което бях сигурен, че е един труп… човекът повдигна главата си. Никакви клепачи. Очите опечени до бяло. Устните изчезнали. Но нещото ме погледна и се усмихна. Той се усмихна. И умря… наистина умря… там, в ръцете ми. За десетхиляден път, но този път истинския Той ми се усмихна и умря.
Хойт млъкна, погълнат от собствената си мълчалива болка, а след това продължи, прекъсван от тракането на зъбите му.
— Бикурите ме върнаха… обратно… в Пролома. Орланди пристигна на другия ден. Той ме спаси. Той… Семфа… аз не можах… унищожи с лазер селището, изгори бикурите, докато те стояха като глупави овце. Аз не… не спорих с него. Смях се. Мили Боже, прости ми. Орланди опустоши мястото със самоделни ядрени заряди, които използваха за… за прочистване на джунглата, за изграждане на калъпи за… фибропластмасата.
Хойт погледна консула в очите и направи някакъв изкривен жест с дясната си ръка.
— Болкоуспокоителните отначало вършеха добра работа. Но с всяка година… с всеки ден… ставаше все по-зле. Дори в състояние на сомния… болката. Налагаше ми се някак да дойда на себе си. Как е могъл той… седем години! О, Исусе — рече отец Хойт и заби пръстите си в килима.
Консулът бързо се наведе и инжектира цялата ампула с ултраморфин точно под мишницата му, като подхвана свещеника в мига, в който той припадна и внимателно положи загубилото съзнание тяло на пода. Със замъглени очи консулът раздра подгизналата от пот риза на Хойт и захвърли парцалите настрана. Там беше, разбира се, опънал се под бледата кожа на гърдите на Хойт като някакъв голям гол кръстовиден червей. Консулът си пое дъх и внимателно преобърна тялото на свещеника. Вторият кръстоид беше там, където бе очаквал да го намери, една малко по-дребна кръстовидна издатина между тънките лопатки на гърба на мъжа. Тя леко прощава, когато пръстите на консула погладиха трескавата плът.
Консулът действаше бавно, но ефективно — опакова вещите на свещеника, оправи стаята, облече изпадналия в безсъзнание мъж с грижливост, каквато човек би проявил при обличането на умрял член от семейството. Инфотермът му иззвъня.
— Трябва да тръгваме — чу се гласът на полковник Касад.
— Идваме — отвърна консулът.
Той програмира инфотерма да повика корабните клонинги да пренесат багажа, но собственоръчно вдигна отец Хойт. Тялото сякаш нямаше тегло.
Вратата на помещението полека се отвори и консулът прекрачи навън, преминавайки от дълбоката сянка на клона в синьозеления лазур на света, който изпълваше небето. Като обмисляше какво да разкаже на останалите за прикритие, консулът се спря за момент и се вгледа в лицето на спящия. После вдигна поглед нагоре към Хиперион и тръгна отново. Консулът знаеше, че дори и гравитационното поле да беше като земното, тялото, което държеше в ръцете си, не би представлявало никаква тежест.
Тъй като някога имаше дете, което бе умряло, консулът продължи по пътя си, изпълнен отново с усещането да отнасяш спящия си син в леглото.
2.
През целия ден времето над Кийтс, столицата на Хиперион, се задържа топло и дъждовно. Когато спря да вали, над града продължиха да се носят тежки облаци и да изпълват въздуха със соления дъх на океана, който се намираше на двадесетина километра на запад. С настъпването на вечерта, когато пепелявата дневна светлина бе започнала да помръква в сивотата на здрача, двукратен гръм разтърси града и се блъсна в извисяващия се самотно на юг планински връх. Облаците пламнаха в бялосинкави отблясъци. Половин минута по-късно един абаносовочерен космически кораб проби пелената от схлупени облаци и внимателно се спусна върху огнената си опашка, примигвайки с червени и зелени светлини.
На височина хиляда метра сигналните прожектори на кораба лумнаха и три мощни лъча от разположения на север от града космодрум го заключиха в гостоприемния си яркочервен триножник. На триста метра височина корабът увисна за миг, плъзна се като чаша по повърхността на мокра маса и леко се приземи във вдлъбнатината на един от траповете за кацане.
Върху трапа и долната част на кораба рукнаха мощни водни струи и нагоре изригнаха кълба от пара, която се смесваше със ситните капки, ръсещи се върху бетонената писта на космодрума. След малко водните струи секнаха и в настъпилата тишина се чуваха единствено пукането и поскърцването на изстиващия космически кораб.