От стърчащата на двадесетина метра над трапа масивна глава на космическото тяло се показа подвижна платформа. На нея се появиха пет фигури.
— Благодаря за разходката, сър — обърна се към консула полковник Касад.
Консулът кимна, облегна се на парапета и дълбоко вдиша свежия въздух. По раменете и веждите му проблясваха капчици вода.
Сол Уайнтрауб вдигна бебето си от бебешката носилка. Смяната в налягането, температурата, миризмата, движението, шумът или всички тези неща накуп го бяха събудили и то ревна с все сила. Уайнтрауб го залюля на ръце и му каза нещо, но воплите не престанаха.
— Подходящ коментар за пристигането ни — рече Мартин Силенъс. Поетът носеше дълга пурпурна пелерина и червена барета, чийто край опираше в дясното му рамо. Той отпи от чашата вино, която държеше в ръката си. — Гръм да ме порази, мястото изглежда съвсем различно.
Консулът, който бе отсъствал само осем години, се съгласи с него. Когато живееше в Кийтс, космодрумът беше далеч от града: сега цялото това пространство бе запълнено от бараки, палатки и кални улици. По негово време не повече от един кораб седмично се отбиваше на маломерната площадка за кацане. Сега преброи над двадесет космически кораба. На мястото на скромната административна сграда, където се помещаваше и митницата, се издигаше огромна сглобяема конструкция. Десетина нови трапа за кацане и установки за излитане покриваха направеното надве-натри разширение в западна посока и всичко беше задръстено от множество обшити с маскировъчна материя модули, които служеха за какво ли не — от наземни контролни станции до казарми. Цяла гора причудливи антени се издиха към небето над отрупаните в другия край на пистата постройки.
— Прогрес — измърмори консулът.
— Война — рече полковник Касад. — Онова там са хора — Брон Ламиа сочеше към главния вход на южния терминал. Някаква безшумна сивкава вълна внезапно се бе размърдала в заграденото пространство откъм външната ограда на пистата.
— Господи — отвърна консулът, — имате право. Касад извади бинокъл и те един след друг започнаха да разглеждат хилядите фигури, които се блъскаха и напираха покрай телената мрежа. — Защо са тук? — попита Ламиа. — Какво искат? Дори от половин километър разстояние безсмисленото желание на тълпата изглеждаше застрашително. Виждаха се тъмните силуети на патрулиращите в непосредствена близост морски пехотинци. Консулът се досети, че ивицата прясно разровена земя между телената мрежа, ограденото поле и морските пехотинци почти със сигурност подсказва наличието на минно поле или облъчена със смъртоносни лъчи зона, или и едното, и другото.
— Какво искат? — повтори Ламиа.
— Да се махнат — каза Касад.
Още преди да бе чул отговора му, консулът осъзна смисъла на отрупаните покрай космодрума бараки и тълпата при входовете: хората на Хиперион бяха готови за заминаване. Сигурно всеки кацнал кораб предизвикваше подобно вълнение сред тях.
— Все пак някой ще остане — обади се Мартин Силенъс и посочи към ниската планина на юг от реката. — Старият ревльо. Тъжния крал Уилям, Бог да прости грешната му душа.
Изваяното лице на Тъжния крал Били едва-едва се виждаше през лекия дъждец в припадащия мрак.
— „Аз го познавах, Хорацио — продължи пияният поет. — Човек с неизчерпаема духовитост. Нито една от шегите му не беше особено смешна. Същински глупак, Хорацио.“
Сол Уайнтрауб се бе пъхнал във входа, за да предпази бебето от ръмящия дъжд и плачът му да не пречи на разговора.
— Някой идва насам — посочи той.
Някаква кола с маскировъчно покритие и едно военно ЕМПС с приспособени за слабото магнитно поле на Хиперион перки пресичаха влажната пръст.
Мартин Силенъс не откъсваше очи от мрачния лик на Тъжния крал Били. Той тихо изрецитира:
Отец Хойт излезе на балкона, разтривайки с две ръце лицето си. Гледаше с широко отворени премрежени очи, като току-що вдигнато от дрямка дете.
— Пристигнахме ли? — попита той.
— Очевидно — извика Мартин Силенъс и върна бинокъла на полковника. — Да вървъм да поздравим жандармите.
Младият морски лейтенант не беше особено впечатлен дори след като разгледа пълномощното от командващия специалните части, което му връчи Хет Мастийн. Той проверяваше документите, като ги остави да чакат под дъжда, и от време на време подхвърляше високомерно някоя забележка с обичайния при общуване с незначителни хора тон. Когато стигна до визата на Федман Касад, младежът вдигна поглед с изражение на уплашено зверче: