— Полковник Касад!
— От запаса — рече Касад.
— Извинете, сър — смутено продължи лейтенантът и пропряно върна визите на останалите. — Нямах представа, че сте в този екип, сър. Това е… капитанът токущо заяви… Искам да кажа… моят чичо е бил с вас на Бреша, сър. Всъщност извинете ме… всичко, което аз или моите хора бихме могли да…
— Скободно, лейтенант — прекъсна го Касад. — Има ли някаква възможност да се придвижим до града?
— Амии… всъщност, сър… — младият офицер понечи да се почеше по брадичката, но се сети, че е с шлем на главата. — Да, сър. Проблемът е, че тълпата би могла да стане прекалено нахална, а тези шибани… извинете, сър… ЕМПС-тата за нищо не ги бива. Разбирате ли, наземните транспортни средства са с ограничена товароподемност, а свободни плъзгачи ще имаме най-рано след 22.00 часа, но с удоволствие бих включил вашия екип в списъка за…
— Един момент — обади се консулът. На десетина метра от тях се бе приземил един очукан плъзгач с изрисуван в долния му край знак на Хегемонията. От него излезе висок слаб мъж. — Тео! — извика консулът.
Двамата пристъпиха един към друг, раздрусаха ръце, след което се сграбчиха в силна прегръдка.
— По дяволите — рече консулът, — добре изглеждаш, Тео.
Което беше самата истина. Бившият му помощник го бе задминал с пет-шест години, но не бе загубил момчешката усмивка върху слабото си лице и гъстата си червеникава коса, които оказваха неотразимо въздействие върху всяка неомъжена жена — а и върху доста от омъжените — от персонала на консула. Не беше го напуснала и характерната му стеснителност, която пролича при нейужното наместване на старовремските рогови очила — единствената превземка на младия дипломат.
— Хубаво е, че си отново тук — каза Тео. Консулът се обърна и понечи да представи своя приятел на останалите, но изведнъж се спря.
— Боже мой — възкликна той, — ти вече си консул, Съжалявам, Тео, изобщо не се съобразих.
Тео Лейн се усмихна и намести очилата си:
— Няма проблеми, сър… Всъщност — вече не съм и консул. От няколко месеца съм генерал-губернатор. Автономният съвет най-сетне поиска — и получи — официален колониален статут. Добре дошли в най-младия от световете на Хегемонията.
Консулът го изгледа продължително, след което отново сграбчи бившия си помощник.
— Моите поздравления, ваше превъзходителство.
Тео се засмя и погледна към небето.
— Скоро ще завали истински. Защо не качиш екипа си в моята машинка и да ви откарам в града.
Новият генерал-губернатор се обърна с усмивка към младия офицер;
— Лейтенант?
— Ъ-ъ… слушам, сър! — изпъна се като струна офицерът.
— Вашите момчета биха ли натоварили багажа на тези добри хора? Бихме искали да се скрием от дъжда.
Плъзгачът се движеше в южна посока над автострадата, като поддържаше постоянна височина от шестдесет метра. Консулът седеше на предната седалка за пасажери; останалите се бяха разположили в креслата от пореста материя в задната част. Мартин Силенъс и отец Хойт спяха. Бебето на Уайнтрауб бе престанало да плаче благодарение на меката бутилка със синтетично майчино мляко.
— Всичко се е променило — отбеляза консулът. Опря буза о набразденото от дъжда стъкло и погледна към хаоса под тях. Хиляди бараки и навеси покриваха склоновете и деретата по протежение на цялото разстояние до покрайнините на града. Под влажните брезенти горяха огньове и между сивкавите бараки се движеха сивкави силуети. Покрай автострадата се издигаха високи сгради, а шосето бе разширено и подравнено. Две колони товарни автомобили и летателни транспортни средства с маскировъчен цвят или покритие мудно со пробиваха път в двете посоки. Отпред светлинните на Кийтс бяха превзели нови части от крайречната долина и околните хълмове.
— Три милиона — каза Тео, сякаш прочел мислите на бившия си началник. — Най-малко три милиона и с всеки ден стават все повече.
Консулът го погледна втренчено.
— Когато си тръгвах, на цялата планета бяха само четири милиона и половина.
— И сега са толкова — отвърна новият генерал-губернатор. — Но всеки иска да се добере до Кийтс, да се качи на някой кораб и да се отърве от този ад. Някои очакват изграждането на телепортатор, но повечето не вярват това да стане навреме. Уплашени са.
— От прокудените ли?
— И от тях — рече Тео, — но най-вече от Шрайка.
Консулът извърна главата си от хладната повърхност на стъклото: