— Трябва да се е появил от юг, откъм Брайдъл Рейндж.
Тео се засмя, макар че никак не му бе до смях:
— Той е навсякъде. По-скоро те са навсякъде. Повечето хора са убедени, че вече има десетки или стотици от тях. И на трите континента има смъртни случаи от Шрайка. Навсякъде, с изключение на Кийтс, някои части от крайбрежието на Мейн и някои от по-големите градове, като Ендимион.
— Колко са случаите? — консулът предпочиташе да не знае.
— Най-малко двайсет хиляди загинали или изчезнали — каза Тео. — Има и много ранени, но това не е характерно за Шрайка, нали? — Отново се чу сухият смях на Тео. — Шрайка не се задоволява само да рани, прав ли съм? Да, да, просто хората случайно се изпозастрелват един към друг, падат по стълбите или скачат панически от прозорците и се изпотъпкват в навалицата. Гадна работа!
Цели единадесет единадесет години, докато работеха заедно, консулът нито веднъж не бе чул Тео да изругае.
— ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ оказват ли помощ? — попита консулът. — Те ли удържат Шрайка настрана от големите градове?
Тео поклати глава:
— ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не правят нищо, освен да контролират тълпите. Трупат актив, като поддържат безопасност на космодрума и в зоната за кацане в Порт Романс, но не са направили дори опит да вземат някакви мерки срещу Шрайка. Очакват сблъсък с прокудените.
— СЗС? — попита консулът, макар да знаеше, че зле обучените Сили за самозащита едва ли биха свършили някаква работа. Тео изпъшка:
— Най-малко осем хиляди от случаите са от СЗС. Генерал Бракстън поведе Веепобеждаващата тройка към Ривър Роуд, за да „ударят звяра в самата му бърлога“, и повече нищо не се чу за тях.
— Шегуваш се — възкликна консулът, но един поглед към лицето на неговия приятел му бе достатъчен, за да разбере, че това е самата истина. — Тео, как все пак намери време да ни посрещнеш?
— Не дойдох да ви посрещам — отвърна генерал-губернаторът, поглеждайки към останалите, които дремеха или се взираха уморено през прозорците. — Трябва да говоря с теб. Да те убедя да не тръгваш.
Консулът поклати глава, но Тео сграбчи ръката му и я стисна.
— Чуй какво ще ти кажа, по дяволите! Знам колко ти е било трудно да се върнеш след… това, което се случи, но да ме вземат мътните, ако има някакъв смисъл да захвърлиш всичко ей така, без каквато и да било причина. Откажи се от това глупаво поклонение. Остани в Кийтс.
— Не мога… — подхвана консулът.
— Послушай ме — настоя Тео. — Първо, ти си най-великолепният дипломат и специалист по кризисни ситуации, когото съм срещал, и ние се нуждаем от способностите ти.
— Това няма…
— Млъкни за малко. Второ, ти и останалите няма да успеете да се доберете до Гробниците на времето. Това не ти е като едно време, когато си стояхме тук, а проклетите самоубийци можеха да се вдигнат дотам и дори да се помотаят една седмица, след което да променят решението си и да се върнат обратно. Шрайка настъпва. Същинска чума е. — Разбирам, но…
— Трето, аз имам нужда от теб. Помолих хората в Тау Сети Сентър да изпратят там някой друг. Когато разбрах, че пристигаш… дявол да го вземе, това ми помогна да издържа през последните две години.
Консулът поклати глава в израз на несъгласие. Тео зави към центъра на града, след това се извърна от контролното табло и погледна консула право в очите:
— Искам ти да поемеш генерал-губернаторския пост. Сенатът няма да се бърка — с изключение на Гладстоун може би, но докато тя разбере, ще е станало твърде късно.
Консулът се почувства така, сякаш някой го бе ритнал в слабините. Погледна надолу към лабиринта от тесни улици и схлупени сгради, който представляваше Джактаун, Стария град. Когато отново бе в състояние да говори, каза:
— Не мога, Тео. — Виж какво, ако ти…
— Не. Наистина не мога. Нямаше да има смисъл дори ако можех да приема, но простата истина е, че не мога. Трябва да направя това поклонение.
Тео намести очилата си и втренчи поглед напред.
— Разбери ме, Тео. Ти си най-компетентният и най-способен професионалист по външни отношения, с когото съм работил. Вече осем години, откакто съм скъсал с всичко това. Мисля, че…
Тео кимна отривисто и го прекъсна:
— Предполагам, че искаш да посетиш Храма на Шрайка?
— Да.
Плъзгачът направи кръг и кацна. Консулът стоеше замислен, с вперен пред себе си празен поглед, докато страничните врати на плъзгача се отвориха и Сол Уайнтрауб каза:
— Боже мой.
Групата излезе навън и се зае да разглежда овъглените руини, които бяха останали от Храма на Шрайка. След затварянето на Гробниците на времето преди около двадесет и пет години поради сериозната заплаха, която представляваха, Храмът на Шрайка се бе превърнал в най-привлекателната туристическа атракция на Хиперион. С големина колкото три жилищни блока, с издигащата се на повече от сто и петдесет метра централна островърха кула основният храм на Църквата на Шрайка напомняше отчасти вдъхваща страхопочитание катедрала, отчасти — готическа пародия с начупените си каменни извивки, прилепнали към подобната на бакенбарди конструкция от сплави, отчасти — гравюра на Ешер с играта на перспективата и невероятните си ъгли, отчасти — кошмар на Бош с дълбоките тунелообразни входове, тайни зали, мрачни градини и забранени отсеци, но — повече от всичко друго — той бе част от миналото на Хиперион.