Сега всичко това бе рухнало. Огромните купчини овъглен камък бяха единственият останал знак за предишното величие на постройката. Разтопени греди от метална сплав стърчаха като ребра на гигантско животно. Отломки изпълваха ямите, фундамента и галериите, останали под развалините на тривековния исполин. Консулът пристъпи до ръба на един трап, като се питаше дали дълбоките подземия наистина имаха връзка — както твърдеше легендата — с един от лабиринтите на планетата.
— Изглежда, са действали с „дяволски бич“ — рече Мартин Силенъс, използвайки един остарял термин за високоенергийно лазерно оръжие.
Когато се приближи до ръба на ямата, където бе застанал консулът, поетът сякаш изведнъж изтрезня.
— Спомням си, когато храмът и части от Стария град бяха единствените неща тук — добави той. — След катастрофата край гробниците Били реши да премести Джактаун на това място заради храма. Нищо не е останало. Боже Господи!
— Не — обади се Касад. Останалите погледнаха към него. Полковникът внимателно разглеждаше няколко парчета от зидарията. — Не е „дяволски бич“. Специални плазмени заряди. Няколко броя.
— Е, нима искаш да останеш тук и да се впуснеш в това безполезно пътешествие? — попита Тео. — Върни се с мен в консулството.
Той говореше на консула, но отправи поканата към всички.
Консулът се извърна от ямата и погледна бившия си помощник, като за пръв път видя в негово лице генерал-губернатора на обсадения свят на Хегемонията.
— Не можем, ваше превъзходителство — рече консулът. — Поне аз не мога. Не говоря от името на останалите.
Четиримата мъже и жени поклатиха глава. Силенъс и Касад се заеха да свалят багажа. От мрачния небосклон отново заръмя ситен дъжд. В този момент консулът забеляза два бойни плъзгача на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ които кръжаха над близките покриви. Тъмнината и маскировъчният цвят ги бяха прикривали, но сега дъждът открои силуетите им. „Естествено — помисли си той. — Един генерал-губернатор не се движи без ескорт“
— Жреците измъкнаха ли се? Някой остана ли жив след разрушаването на храма? — попита Брон Ламиа.
— Да — отвърна Тео.
Човекът, който фактически бе диктатор на пет милиона обречени същества, свали очилата си и ги избърса в края на ризата си.
— Всички култови жреци на Шрайка избягаха заедно с персонала на храма през тунелите. Тълпата държа обсадата няколко месеца. Предводителката им — някаква жена на име Камън, родом от областта източно от Тревното море — предупреждаваше многократно обитателите на храма, преди да задействат плазмените заряди.
— Къде беше полицията? — попита консулът. — Къде бяха СЗС, ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ?
Тео Лейн се усмихна. В този момент той изглеждаше с десетки години по-възрастен от младия мъж, когото консулът познаваше:
— Цели три години ви няма, приятелчета — рече той. — Светът се промени. Поклонниците на Шрайка ги изгарят и пребиват от бой в Мрежата. Нямате представа, как се отнасят към тях. По силата на военното положение, което обявих преди четиринадесет месеца, полицията на Кийтс беше разформирована. Докато тълпата опожаряваше храма, полицаите и СЗС наблюдаваха безмълвни. Аз също. В онази нощ тук се бяха събрали половин милион души.
Сол Уайнтрауб се приближи до тях:
— Знаят ли за нас? За последното поклонение?
— Ако знаеха — отвърна Тео, — нито един от вас нямаше да е жив. Може би смятате, че те са готови да приветстват всичко, което би усмирило Шрайка, но всъщност единственото, което би им направило впечатление, е, че сте избраници на Църквата на Шрайка. Фактически наложи се да отхвърля решението на собствената си Съвещателна Комисия. Бяха готови да унищожат кораба ви още преди навлизането му в атмосферата.
— Защо? — попита консулът. — Искам да кажа, защо отхвърли решението им?
Тео въздъхна и намести очилата си:
— Хиперион все още се нуждае от Хегемонията, а Гладстоун все още се ползва с доверието на Всеобема и може би на Сената. А аз все още имам нужда от теб.