— Имам една маса на балкона — обърна се Стан към консула. — Петима командоси от наказателните части на СЗС са се паркирали там от една седмица и само се фукат наляво и надясно, че ще очистят легионите на прокудените с голи ръце. Изхвърлям мухльовците и ви осигурявам маса.
— Действай — отвърна консулът.
Левески понечи да тръгне, но Ламиа го хвана за рамото.
— Бихте ли приели скромната ми помощ?
Стан повдигна рамене и се ухили:
— Няма нужда, но може да ми хареса. Хайде!
Двамата изчезнаха в навалицата.
Балкончето на третия етаж едва-едва побираше една паянтова маса и шест стола. Въпреки умопомрачителната блъсканица по всички етажи, стълбища и площадки никой не посмя да оспори правото им да се настанят, след като Левески и Ламиа изхвърлиха буйстващите командоси от високия девет метра балкон в реката. Все пак Стан бе успял да измъкне отнякъде кана бира, кошница с хляб и студено говеждо.
Ядяха мълчаливо. Очевидно ги измъчваше нещо повече от обичайния глад, изтощение и униние. До тях достигаха единствено отразената слаба светлина от вътрешността на „Цицерон“ и отблясъците от фенерите на минаващите по реката кораби. Повечето сгради покрай Хули тънеха в мрак, но ниските облаци отразяваха светлината на по-отдалечените части на града. Консулът успя да различи отломките на Храма на Шрайка на половин километър нагоре по реката.
— Е — наруши мълчанието отец Хойт, явно посъвзел се от свръхдозата морфин и балансиращ между болката и унеса, — какво ще правим оттук нататък?
Тъй като никой не отговори, консулът затвори очи. Нямаше никакво желание да поеме инициативата. Седнал на балкона на „Цицерон“, той лесно извика в съзнанието си спомена за обичайния ритъм на някогашния си живот. Пиеше, докато започнеше да се развиделява, след това съзерцаваше предутринния метеоритен дъжд с просветляването на облаците, после се довличаше до празния си апартамент близо до пазара, за да се появи четири часа по-късно в консулството изкъпан избръснат и с видимо човешки облик, като се изключеха кръвясалите му очи и влудяващата болка в главата. Уповавайки се на Тео, кроткия, изпълнителен Тео, да му помогне да изкара сутринта. Уповавайки се на съдбата да му помогне да изкара деня. Уповавайки се на „Цицерон“ да му помогне да изкара нощта. Уповавайки се на незначителността на своя пост да му помогне да изкара живота.
— Готови ли сте да тръгвате за поклонението?
Консулът рязко отвори очи. На вратата стоеше човек с качулка и в първия момент помисли, че това е Хет Мастийн, но мигновено осъзна, че този е по-нисък, а липсваше и провлаченият храмерски акцент.
— Ако сте готови, трябва да тръгваме — добави непознатият.
— Кой сте вие? — попита Брон Ламиа.
— Хайде побързайте — беше единственият отговор на сянката.
Федман Касад се понадигна, като внимаваше да не удари главата си о ниския таван, задържа покрития с мантия силует и перна качулката с лявата си ръка.
— Андроид! — възкликна Ленар Хойт и се облещи срещу синята му кожа и още по-сините му очи.
Консулът не беше особено изненадан. Притежаването на андроиди в Хегемонията бе забранено преди повече от век и производството им беше почти преустановено, но в някои затънтени, извънколониални светове, като Хиперион, все още ги използваха за физическа работа. Църквата на Шрайка употребяваше много често андроиди, съблюдавайки църковната догма, че те не са белязани с клеймото на първородния грях и следователно духовно превъзхождат човешкия род, поради което са неподвластни на ужасяващото и неизбежно възмездие на Шрайка.
— Трябва да тръгнете веднага — настоя шепнешком андроидът и отново нахлупи качулката на главата си.
— Ти от храма ли си? — попита Ламиа.
— Тихо! — рязко отвърна андроидът.
Обърна се, огледа помещението, след което кимна с глава.
— Налага се да побързате. Моля последвайте ме. Те се изправиха, без да знаят какво да предприемат. Консулът забеляза, че Касад небрежно разкопча дългото си кожено яке. Отдолу за миг проблясна тикнатата в колана му смъртоносна палка. В друга ситуация консулът би се ужасил само от мисълта, че я носи със себе си: и при най-малката грешка всичко би се превърнало на пух и прах. В този момент обаче необяснимо защо оръжието му вдъхна увереност.
— Багажът ни… — понечи да каже Уайнтрауб.
— Погрижили сме се за това — прошепна качулатият. — Хайде, по-бързо!