— Добре ли си? — отново попита той. Гласът му прозвуча странно дори за самия него. Тя не отговори. Или по-скоро отговори, като плъзна дългите си пръсти през гърдите на Касад и развърза кожените връзки, които крепяха грубата жилетка. Ръцете й напипаха ризата му. Тя бе подгизнала от кръв и срязана наполовина отпред. Жената я разкъса докрай. Обърна се към него, пръстите и устните й опираха в гърдите му, а бедрата й вече помръдваха. Дясната й ръка напипа връзките на отвора на панталона му и ги отвърза.
Касад й помогна да смъкне останалата част от дрехите му, махна нейните с три плавни движения. Тя беше гола под ризата и панталоните от груб плат. Ръката на Касад се мушна между краката й, отзад, обхвана в шепи помръдващите й бедра, придърпа я по-близо и се плъзна към влажната неравност отпред. Тя го притисна по-силно и впи устни в неговите. Някак си поради всичките движения и голотата им кожата им оставаше в непрекъснат контакт. Касад усети възбудата си, опряла в долната част на корема й. Жената се прехвърли отгоре и го възседна, без да откъсва погледа си от неговия. Касад никога не бе изпитвал такава възбуда. Той изпъшка, когато дясната й ръка мина зад члена му, намери го и го упъти в нея. Тя започна да се движи бавно, отметнала глава назад, затворила очи, Ръцете на Касад се заиздигаха нагоре по.страните на тялото й и захлупиха съвършените й гърди. Зърната им се втвърдиха под дланите му.
Тогава те се любиха. На двадесет и три стандартни години, Касад се бе влюбвал веднъж и многократно се бе наслаждавал на удоволствията от секса. Той смяташе, че знае всичко за него. До този момент в опита му в това отношение нямаше нищо, което да не би могъл да опише с една фраза, придружена със смях, пред своите съкурсници от военното училище в кабината на някое военно транспортно средство. Със спокойствието и уверения цинизъм на двадесет и три годишен ветеран той бе убеден, че никога няма да изпита нещо такова, което да не може да бъде описано и споделено по този начин. Бе се лъгал. Изобщо не би могъл да разкаже на друг човек усещането си от последвалите няколко минути. Дори не би се опитал.
Любиха се под внезапния сноп светлина на късния октомври върху килим от листа и дрехи под себе си, покрити с някакъв слой от кръв и пот, който бе като смазка за сладостното триене помежду им. Взираше се надолу в Касад със зелените си очи, които леко се разширяваха, когато започваше да се движи бързо, и се затваряха в мига, когато и той затвореше своите.
Движаха се с внезапния прилив на чувството, толкова старо и така неизбежно като въртенето на световете: с препускащи пулсове, с плът, която се оживява ведно със собственнте си оросителни цели; последващо окончателно извисяване заедно, при което светът се свива до абсолютно нищо, и след това, все още съединени чрез допира, сърдечния ритъм и чезнещата тръпка на страстта, позволиха на съзнанието да се промъкне обратно на мястото си, за да отдели плътта, докато светът нахлува отново в нея през забравени сетива.
Лежаха един до друг. Касад усещаше студената броня на мъртвия до лявата си ръка и нейното топло бедро до десния си крак. Слънчевата светлина бе същинско благоволение. Скрити цветове се възнасяха към повърхността на нещата. Касад извърна глава и се загледа в нея, когато тя облегна буза на рамото му. Страните й горяха от руменина и от есенната светлина, а косата й се бе разстлала като медни нишки върху ръката му. Жената изви крак над бедрото му и Касад почувства прииждащия прилив от подновена страст. Слънцето грееше топло в лицето му. Той затвори очи.
Когато се събуди, нея я нямаше. Сигурен бе, че са изминали само секунди — във всеки случай не повече от минута, — но слънчевата светлина си беше отишла, цветовете се бяха оттекли от гората и студен вечерен ветрец поклащаше оголени клони.
Касад облече скъсаните си дрехи, които се бяха спекли от кръв. Френският войник лежеше вкочанен и безмълвен в безсъзнателната поза на смъртта. Той бе вече един неодушевен предмет, част от гората. Не се виждаха никакви следи от жената.
Федман Касад тръгна с накуцване обратно през гората във вечерния мрак и завалелия неочаквано, смразяващ дъждец.
По бойното поле все още имаше хора — живи и мъртви. Мъртвите лежаха на камари като купчини оловни войничета, с каквито Касад си беше играл като дете. Ранени мъже се придвижваха бавно с помощта на приятели. Тук-там прокрадващи се силуети си проправяха път между умрелите, а близо до отсрещната група дървета възбудена група от френски и английски вестоносци се съвещаваха тайно за нещо, като непрекъснато ръкомахаха и оживено разговаряха. Касад знаеше, че трябваше да вземат решение, как да нарекат битката, за да съвпадат хрониките им. Знаеше също така, че щяха да се спрат на името на най-близката крепост, Азенкур, въпреки че тя не бе фигурирала нито в стратегията, нито в битката.