Онова, което трябваше да свърши като двудневно сражение, се проточи тридесет, а след това и шестдесет дни. Войната придоби характера на войните от двадесети и двадесет и първи век: продължителни зловещи "кампании с боеве из тухления прахоляк на опустошени градове и прегазени трупове на цивилни граждани. Осемдесетхилядната първоначална войска на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бе смляна въпреки подкрепленията от още сто хиляди души и продължаваше да бъде изтребвана, когато отлетя призивът за ново подкрепление от двеста хиляди. Единствено мрачната решимост на Мейна Гладстоун и на още дузина други непоколебими сенатори поддържаше войната и войниците гинеха, докато милиардите гласове на Всеобема и на ИИ Съвещателната комисия призоваваха към прекратяване на боевете.
Касад почти веднага бе схванал смяната на тактиката. Неговите инстинкти на уличен побойник бяха излезли на преден план още преди по-голямата част от дивизията му да бъде унищожена при битката край Каменната грамада. Докато други командири от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ просто преставаха да действат, сковани от нерешителност пред подобно нарушаване на принципите на Новия бушидо, Касад — командващ полк и временно командващ дивизия, след употребата на ядрено оръжие срещу Командна група Делта — жертваше хора, за да печели време, и призоваваше за употреба на ядрени оръжия, за да проведе своята контраатака. По времето, когато прокудените се оттеглиха, деветдесет и седем дни след „спасителната операция“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ над Бреша, Касад си бе спечелил двусмисленото прозвище Касапина на Южна Бреша. Носеха се слухове, че дори собствените му войници се страхуват от него.
Касад бленуваше по нея с блянове, които бяха повече — и по-малко — от блян.
В навечерието на битката за Каменната грамада в лабиринта от тунели, където Касад и неговите ловни дружини използваха акустични оръжия и газ Т-5, за да прочистят последните убежища на командосите на прокудените, полковникът заспа сред пламъците и крясъците и усети докосването на нейните дълги пръсти по бузата си и нежния натиск на гърдите й до тялото си.
Когато влязоха в Нова Виена — на сутринта след удара от космоса, поискан от Касад — и войската пое по гладките като стъкло, широки двадесет метра, прогорени жлебове в посечения град, Касад гледаше, без да му трепне окото, редиците човешки глави, които лежаха върху паважа, внимателно подредени, Сякаш за да приветстват спасителните войски на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ с обвиняващите си погледи. Касад се бе върнал при командирското си ЕМПС, бе затворил люковете и — сгушен сред топлия мрак с мирис на гума, нагорещени пластмаси и заредени йони — бе чул нейния шепот през гълчавата на каналите за свръзка и кодовете на имплантантите.
В ноща преди отстъплението на прокудените Касад напусна военното съвещание на ХК „Бразилия“, телепортира се до щабната си квартира в Инделибълите на север от долината Хайн и потегли с колата си към върха, за да наблюдава последната бомбардировка. Най-близкият от тактическите ядрени удари отстоеше на около четиридесет и пет километра разстояние. Плазмените бомби разцъфтяха като оранжеви и кървавочервени цветя, засадени в съвършена координатна решетка. Касад преброи над двеста танцуващи колони от зелена светлина, докато острите езици на „дяволските бичове“ разкъсваха широкото плато на парчета. И още преди да заспи, докато седеше на осветения край на ЕМПС-то и отърсваше призрачните остатъчни образи от очите си, тя дойде. Носеше бледосиня рокля и вървеше леко между мъртвите стъбла бъро по хълма. Ветрецът повдигаше края на нежната тъкан на роклята й. Лицето и ръцете й бяха бледи, почти прозрачни. Тя извика името му — Касад почти чу думите — и тогава втората вълна от бомбардировката се изсипа над равнината под него и всичко се загуби сред грохота и пламъците.
Както се очертаваше в случая с една вселена, явно управлявана от иронията, Федман Касад премина невредим през деветдесет и седемте дни на най-жестоката битка, наблюдавана някога от Хегемонията, и бе ранен само два дни след като и последните остатъци от прокудените се бяха оттеглили на готовите за бягство ройни кораби. Той се намираше в сградата на Градския център в Бъкминстър, една от трите оцелели сгради в града, и отговаряше умно на глупавите въпроси в някаква листовка на Мрежата, когато плазмена мина-капан, не по-голяма от микропрекъсвач, експлодира петнадесет, етажа по-горе, издуха листовката и двама от адютантите на Касад през вентилаторната решетка на улицата и стовари сградата отгоре му.