Касад продължи да се придвижва с плуване през отломките и плетеницата от корабни кабели. Мисълта да да се предаде изобщо не го изкушаваше. Подскачащият корпус потрепери, след което се успокои за момент, докато най-малко един от главоногите се прикачаше към корпуса или към шпангоута. „Мисли!“, заповяда си Касад. Той имаше нужда по-скоро от оръжие, отколкото от укритие. Беше ли видял нещо по време на промъкването си през развалините, което можеше да му помогне да оцелее?
Касад спря движението си и увисна през един открит отвор на парче фиброоптичен кабел, докато размишляваше. Болничното отделение, където се бе събудил: легла, резервоари за сомния, апаратура за интензивно лечение… повечето от тези неща бяха излетели през пролуките на вретеновидния корпус. Шахтата на оръдейната стрела, асансьорната кабина, труповете по стълбите. Никакво оръжие. Повечето тела бяха останали без дрехи от картечно изстреляните експлозии или от внезапната декомпресия. Асансьорните кабели? Не, бяха прекалено дълги, невъзможно беше да ги пререже без инсменти. Инструменти? Не бе видял никакви инструменти. Болничните стаи по протежение на коридорите отвъд основната спускателна шахта бяха изтърбушени. Медицинските помещения за стимулиране на въображението, резервоарите за интензивно, медицинско възстановяване и стаите за нощно дежурство зееха отворени като разграбени саркофази. Попадна на една-единствена неизпразнена операционна зала, чийто интериор представляваше бъркотия от разпилени инструменти и люшкащи се кабели. Солариумът, сметен до шушка при експлодирането на прозорците навън. Кресла за пациентите. Кресла за медицинския персонал. Измитите помещения, коридорите и неразличимите стаички. Труповете.
Касад остана да виси там още известно време, ориентира се в подскачащата бъркотия от светлина и сенки, след това се отблъсна с крака.
Бе се надявал да има на разположение десет минути; бяха му дадени осем. Знаеше, че прокудените щяха да бъдат методични и експедитивни, но бе подценил колко експедитивни можеха да бъдат в условията на нулева гравитация. Надяваше се да запази живота си, разчитайки на това, че ще бъдат най-малко по двойки по време на прочистването — една от основните процедури в морската пехота, твърде подобна на наученото от ударните командоси в пехотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: да вървят от врата на врата по време на градски сражения, при което единият нахълтва в стаите една след друга, а другият му осигурява огнево прикритие. Ако бяха повече от двама, ако прокудените действаха на групи по четирима, бе почти сигурно, че Касад ще загине.
Той се носеше по средата на операционна зала 3, когато прокуденият влезе през вратата. Респираторът на Касад бе почти сдал багажа; той висеше неподвижен и гълташе мръсен въздух, когато командосът на прокудените влетя вътре, отскочи встрани и извади двете си оръжия, насочвайки ги срещу невъоръжената фигура в разнебитен космически костюм на морски пехотинец. Касад бе преценил, че ужасното състояние на костюма щеше да му спечели една-две секунди. Зад изцапания с кръв екран на визьора, очите на Касад гледаха, без да виждат, нагоре, когато нагръдната лампа на прокудения се плъзна през него. Командосът носеше две оръжия — акустичен автомат в едната ръка. и един по-малък, но много по-смъртоносен пистолет с лъч под налягане в дългите пръсти на левия си „крак“. Той вдигна акустичния автомат. Касад успя да забележи смъртоносния шип на протезната опашка, след което натисна бутона на мишката в облечената си с ръкавица дясна ръка.
По-голямата част от осемте минути, с които бе разполагал, бяха отишли, за да включи аварийния генератор към системите на операционната зала. Не всички от хирургическите лазери бяха оцелели, но шест от тях все още работеха. Касад бе разположил четири от по-малките така, че да покрие пространството непосредствено вляво от вратата, а двата триона за кости бяха насочени към участъка вдясно от нея. Прокуденият се бе придвижил надясно.