Пясъчната буря замъгли гледката за момент и когато ветровете утихнаха, видението беше изчезнало.
— Ела — рече Монита.
Касад я последва през границите на приливите на времето, избягвайки отлива и потока на антиентропното поле по начина, по който децата си играят на гоненица с прибоя на океана на някой широк плаж. Касад чувстваше дърпането на приливите на времето като вълни от парамнезия, теглещи всяка клетка на тялото му.
Точно оттатък входа към равнината, където хълмовете преминаваха в дюни и ниски тресавища водеха към Града на поетите, Монита докосна една стена от синя шиста и в предната част на зъбера се отвори вход към дълго ниско помещение.
— Тук ли живееш? — попита Касад, но веднага разбра, че мястото нямаше никакви признаци да е обитавано. По каменните стени бяха изградени лавици и имаше множество ниши.
— Трябва да се приготвим — рече Монита и осветлението се смени със златист оттенък. Дълга полица спусна принадлежностите си. Не по-дебел от вафлена кора лист рефлекторен полимер се плъзна като завеса от тавана, да послужи като огледало.
Касад наблюдаваше със спокойната пасивност на човек, който сънува, как Монита смъкна дрехите си, а после и неговите. Голотата им вече не беше еротична, а само церемониална.
— Сънувам те години наред — каза й той.
— Да. Твоето минало. Моето бъдеще. Ударната вълна на събитията се придвижва през времето като вълничките по повърхността на локва.
Касад примигна с очи, когато тя вдигна една златна показалка и докосна гърдите му. Той почувства лек удар и плътта му се превърна в огледало, а главата и лицето му придобиха безизразна яйцевидна форма, отразявайки цветовите нюанси на тъканите в помещението. Миг по-късно Монита се присъедини към него и фигурата й се превърна в порой от отражения — вода върху живак, върху хром. Касад видя собственото си отражение във всички извивки и мускули на нейното тяло. Гърдите на Монита улавяха и пречупваха светлината; зърната им бяха изхвръкнали като малки пръски над огледална локва. Касад се приближи да я прегърне и почувства как повърхностите им потекоха заедно като намагнитизиран флуид. Под свързаните полета неговата плът докосваше нейната.
— Твоите врагове чакат оттатък града — прошепна тя. Хромът на лицето й сияеше от светлина.
— Врагове ли?
— Прокудените. Онези, които те преследваха дотук.
Касад поклати глава, видя как отражението направи същото.
— Те вече нямат значение.
— О, не е така — възрази Монита. — Врагът винаги има значение. Трябва да се въоръжиш.
— С какво?
Но още докато говореше. Касад осъзна, че тя го докосва с някаква бронзова сфера, с някакъв матовосин тороид. Неговото променено тяло му говореше сега така ясно, както войски; рапортуващи по имплантна командна мрежа. Касад почувства кръвожадността да се надига у него с набъбваща сила.
— Ела.
Монита го поведе отново към вътрешността на пустинята. Слънчевата светлина изглеждаше поляризирана и тежка. Касад почувства, че се плъзгат но дюните и протичат като течност през белите мраморни улици на мъртвия град. Близо до западния край на града край потрошените развалини на някаква постройка, на която все още се виждаше гредата с надпис „Амфитеатър на поетите“, нещо стоеше и чакаше.
За момент Касад си помисли, че е друг човек, облечен в хромовите силови полета, с които бяха обгърнати той и Монита — но само за момент. Нямаше нищо човешко в тази особена конструкция от живак върху хром. Касад сънено забеляза четирите ръце, сгъваемите пръстови остриета, изобилието от шипове по шията, челото, китките на ръцете, коленете и тялото, но погледът му и за миг не се откъсна от двехилядофасетните очи, плямтящи с червен огън, който затъмняваше слънчевата светлина и помрачаваше деня до кървави сенки.
Шрайка, помисли си Касад.
— Господаря на болката — прошепна Монита. Съществото се обърна и ги поведе навън от мъртвия град.
Касад одобри начина, по който прокудените бяха подготвили отбранителните си позиции. Двата щурмови катера бяха заземени на по-малко от километър един от друг, като оръдията, прожекторите и ракетните кули на единия прикриваха другия и имаха пълен, триста и шестдесетградусов обхват за стрелба. Пехотните им части бяха заети с копаенето на земни насипи на сто метра от корабите и Касад успя да види в полуприкритието най-малко два ЕМ-танка, чиито прожекционни антени и дула контролираха широкото празно тресавище между Града на поетите и корабите. Зрението на Касад бе променено: виждаше съвпадащите защитни полета на корабите като ленти от жълта мъгла, а двигателните сензори и противопехотните мини — като яйца от пулсираща червена светлина.