— Полковник — обади се Хет Мастийн, — силовото поле… все едно какъв е бил бойният костюм… донесохте ли го с вас след срещата ви с прокудените и тази… женска?
Касад погледна за миг храмера, след което поклати отрицателно глава.
Консулът гледаше в питието си, но внезапно отметна нагоре глава под въздействието на някаква мисъл.
— Полковник, вие казахте, че сте видели изображение с дървото на убийствата на Шрайка… структурата, обекта, на който той набожда жертвите си. Касад премести хипнотизиращия си поглед от храмера върху консула и бавно кимна с глава. — А имаше ли тела на него?
Ново кимване.
Консулът изтри потта от горната си устна.
— Ако дървото пътува назад във времето заедно с гробниците, тогава жертвите са от нашето бъдеще.
Касад не каза нищо. Сега останалите също гледаха втренчено консула, но сякаш само Уайнтрауб разбираше какво означава този коментар… и какъв трябваше да е следващият въпрос.
Консулът устоя на порива да избърше отново потта от устната си. Гласът му прозвуча твърдо:
— Видяхте ли там някого от нас?
Касад не каза нищо в продължение на повече от минута. Тихите звуци на реката и корабните въжета изведнъж им се сториха много силни. Най-после Касад отвори уста:
— Да.
Отново настъпи тишина. Брон Ламиа я наруши.
— Ще ни кажете ли кого видяхте?
— Не.
Касад стана и тръгна към стълбата, която водеше за долните палуби.
— Чакайте — извика отец Хойт.
Касад се спря на върха на стълбата.
— Ще ни кажете ли поне други две неща?
— Кои?
Отец Хойт направи гримаса от пристъп на болка. Мършавото му лице стана бяло под слоя от пот. Той си пое дъх и каза:
— Първо, смятате ли, че Шрайка… жената… иска по някакъв начин да използва вас, за да започне тази ужасна междузвездна война, която сте видели в бъдещето?
— Да — рече тихо Касад.
— Второ, каква молба възнамерявате да отправите към Шрайка… или към тази Монита… когато ги срещнете по време на поклонението?
Касад се усмихна за първи път. Това беше тънка и много, много студена усмивка.
— Няма да отправям никаква молба — заяви Касад. — Няма да искам нищо от тях. Този път, когато ги срещна, ще ги убия.
Останалите поклонници не казаха нищо и не се погледнаха, когато Касад слезе по стълбата. „Бенарес“ продължи да напредва в посока север-североизток и в следобеда.
3.
„Бенарес“ влезе в речното пристанище Наяд час преди залез слънце. Екипажът и поклонниците се притискаха към перилата и се взираха съсредоточено в тлеещите въглени от онова, което някога бе представлявало голям град с население двадесет хиляди жители. Малко беше останало. Прочутият Крайречен хан, построен по времето на Тъжния крал Били, бе изгорял до основи; неговите овъглени докове, кейове и остъклени балкони сега се бяха срутили в плитчините на река Хули. Сградата на митницата представляваше изгоряла черупка. Летището в северния край на града вече беше само почернял корпус, а контролната му кула се бе превърнала в овъглена спирала. Не се виждаше каквато и да било следа от малкия храм на Шрайка на крайречната улица. Най-лошо от всичко от гледна точка на поклонниците бе разрушението на Наядската речна гара — докът за преоборудване беше опожарен, а кошарите за манти бяха отворени към реката.
— По дяволите! — изруга Мартин Силенъс.
— Кой е направил това? — попита отец Хойт. — Шрайка ли?
— По-скоро СЗС — поклати глава консулът. — Макар че е възможно те да са се сражавали с Шрайка.
— Не мога да го повярвам — троснато се обади Брон Ламиа. Тя се обърна към А. Бетик, които току-що се бе присъединил към тях на задната палуба. — Вие не знаехте ли какво е станало тук?
— Не — отвърна андроидът. — Повече от седмица няма никаква връзка с която и да било точка на север от шлюзовете.
— А защо, дявол да го вземе? — попита Ламиа. — Ако този забравен от Бога свят е без инфосфера, нямате ли радио?
А. Бетик се усмихна едва забележимо.
— Да, госпожо Ламиа, имаме радио, но съобщителните спътници са свалени, микровълновите препредавателни станции при Карловите шлюзове са унищожени, а ние нямаме достъп до къси вълни.
— Как стои въпросът с мантите? — попита Касад. — Можем ли да продължим до Зъбера с тези, с които разполагаме?
Бетик се намръщи.
— Ще ни се наложи, полковник — рече той. — Но това е престъпление. Двете, които са във впряга, няма да се възстановят след такова спъване. С нови манти щяхме да стигнем до Зъбера преди съмнало. С тези двете… — андроидът сви рамене. — Ако имаме късмет и животните издържат, ще пристигнем в ранния следобед.
— Вятърната гемия ще е все още там, нали? — попита Хет Мастийн.