Приземихме се на един свят, вече засят от горките хорица, които бяхя дошли тук преди два века като първозаселници и живееха едва свързвайки двата края, както и където им падне. Естествено, благородните потомци на тези предци ни приветстваха като богове — особено след като неколцина от нашите охранители отупаха няколко от по-агресивните техни водачи, — а, естествено, ние приехме, че тяхното боготворене е нещо заслужено, и ги сложихме да се трудят непосредствено до нашите андроиди, да орат и да работят за построяването на нашия сияен град върху хълма.
И той наистина беше сияен град върху хълм. Ако видите днешните развалини, те няма да ви кажат нищо за онова място. Пустинята го е завладяла за три века, акведуктите от планините са срутени и разнебитени; самият град представлява само един скелет. Но тогава Градът на поетите беше наистина хубав, нещо като Атина от времето на Сократ, с интелектуалната възбуда на ренесансова Венеция, артистичния плам на Париж от времето на импресионистите, истинската демокрация от първото десетилетие на Орбиталния град и безграничното бъдеще на Тау Сети Сентър.
Но накрая, разбира се, той не бе нито едно от тези неща. Не бе нищо повече от клаустрофобичната Еленова зала на Хротгар с чудовището, което чака навън, в тъмното. Ние безспорно си имахме нашия Грендел. Имахме си дори и нашия Хротгар, ако човек присвиеше малко очи, гледайки неприветливия профил на Тъжния крал Били. Нямахме си само наш собствен гаутски воин; наш собствен, едър, широкоплещест, с малък мозък Беоулф с неговата шайка от весели психопати. Ето защо, тъй като ни липсваше герой, ние приехме ролята на жертви и съчинявахме сонети, репетирахме балети и разгръщахме скрижали, докато през това време нашият Грендел от тръни и стомана изпълваше нощта със страх и жънеше бедрени кости и хрущяли.
И тогава именно аз — по онова време сатир, с плът, оформена по подобие на душата ми — се приближих толкова до завършването на моите „Песни“, творбата на моя живот, колкото никога преди в течение на пет тъжни века на вироглава последователност. (Постепенно заглъхва унило.) Струва ми се, че приказката за Грендел е преждевременна. Актьорите не са излезли на сцената. Нелинейното фабулиране и неприкосновяващата се проза си имат своите привърженици, към които аз ни най-малко не принадлежа, но в крайна сметка, приятели, литературният герой е онзи, който губи или печели безсмъртие върху хартията. Не ви ли е хрумвала някога тайната мисъл, че някъде Хък и Джим — в този момент — отблъскват своя сал но течението на някоя река, непосредствено отвъд нашия обсег, до такава стенен по-реални изглеждат те от обущаря, който ни е подковал обувките само преди един забравен ден? Във всеки случай, ако тази проклета история трябва да бъде разказана, редно е да знаете кои са участниците в нея. Ето защо — колкото и да ме боли — ще се върна назад, за да започва от началото.
В началото бе Словото. И Словото бе програмирано на класически двоичен код. И рече Словото: „Да бъде живот!“ И така, нейде в Техноцентровите хранилища из владенията на майка ми замразената сперма от моя отдавна мъртъв баща била размразена, поставена в суспензия, разбъркана като ванилов малц от едно време, заредена в нещо, подобно отчасти на воден пистолет, отчасти — на краставица, и при вълшебното докосване на някакъв спусък — изхвърлена в майка ми в момент, когато луната била пълна и яйцеклетката била узряла.
Естествено, не се е налагало майка ми да бъде оплодена по такъв варварски начин. Тя е можела да избере оплождане ех utero, някой любовник с трансплант на ДНК от татко, клонингов сурогат, генно-присадено непорочно раждане, каквото се сетите… но майка ми, както сподели по-късно, разтворила краката си пред традицията. Според мен тя е предпочела този начин.
Така или иначе, аз съм се родил.
Родил съм се на Земята… старата Земя… и, майната ти, Ламиа, ако не вярваш, че е така. Живеехме в имението на майка ми на един остров недалеч от Северноамериканския резерват.
Кратки бележки за дома ни на старата Земя.
Крехка дрезгавина, преминаваща от виолетово и мораво до пурпурно над гофриранохартиените силуети на дърветата отвъд ширналите се на югозапад поляни. Небеса, нежни като прозрачен Порцелан, без нито едно облаче или инверсионна следа. Предсимфонийната тишина на първата светлина, последвана от чинелените удари на слънчевия изгрев. Оранжево и червено-канелено, приламващо до златно, продължителният хладен спад до зелено: шарена сянка, дебела сянка, клонки на кипарис и плачеща върба, приглушеното зелено кадифе на поляната.