Не открих нито едно. Отхвърлих дзен-гностицизма горе-долу по същото време, когато Хеленда се разведе с мен. Дотогава сметките се натрупваха непрекъснато и трябваше да ликвидирам повечето от акциите и дългосрочните инвестиции, които ми останаха, след като Хеленда си бе взела своя дял. (Аз не бях просто наивен и влюбен, когато тя бе хванала своите адвокати да съставят брачния договор… Аз бях глупав.)
В крайна сметка дори при такива икономии, като прекратяването на телепортациите и освобождаването на слугите андроиди, се изправих пред финансово бедствие.
Отидох да се видя с Тирена Уингрийн-Фийф“.
— Никой не иска да чете поезия — каза ми тя, докато разлистваше тънкото снопче от „Песни“, които бях написал през последната година и половина.
— Какво искаш да кажеш? — рекох аз. — „Умиращата земя“ беше поезия.
— „Умиращата Земя“ беше една щастлива случайност. — рече Тирена. Ноктите й бяха дълги, зелени и извити според последната мандаринска мода; те се увиваха около моя ръкопис като огромните нокти на някой хлорофилен звяр. — Тя се продаде, защото масовото съзнание беше подготвено за нея.
— Може би масовото подсъзнание е подготвено и за тази — казах аз. Започвах да се ядосвам. Тирена се разсмя. Това не беше никак приятен звук.
— Мартин, Мартин, Мартин — рече тя. — Това е поезия. Ти пишеш за Небесна врата и за Еленското стадо, но онова, което стига до читателите, е самота, неудовлетвореност, болка и едно цинично отношение към човечеството.
— Така че?
— Така че никой не плаща, за да надникне в болката на друг човек — засмя се Тирена.
Отдръпнах се от бюрото й и отидох в другия край на стаята. Нейният офис заемаше целия четиристотин тридесет и пети етаж на върха на издателство „Транслайн“ във Вавилонската секция на Тау Сети Сентър. Нямаше никакви прозорци, кръглата стая беше отворена от пода до тавана, защитена от соларно генерирано задържащо поле, което не показваше наличието на какъвто и да било проблясък от светлина. Беше все едно, че стоиш между две сиви плочи, увиснали на половината разстояние между небето и земята. Наблюдавах малиненочервените облаци, които се движеха между по-малките шпилове на сградите половин километър по-долу, и си мислех за високомерието. Офисът на Тирена нямаше врати, стълбища, асансьори или люкове: изобщо никаква връзка с останалите нива. Човек влизаше в офиса й през петфасетовия телепортатор, който проблясваше сред въздуха като някаква абстрактна холоскулптура. Установих, че освен за високомерието си мисля за опожарени кули и за загуба на власт.
— Искаш да кажеш, че няма да ги публикуваш ли? — попитах.
— Ни най-малко — усмихна се моята издателка. — Ти спечели за „Транслайн“ няколко милиарда марки, Мартин. Ще я публикуваме. Единственото, което казвам, е, че никой няма да я купи.
— Грешиш! — извиках. — Не всеки може да разпознае изисканата поезия, но все още има достатъчно хора, които четат, за да я превърнат в бестселър.
Този път Тирена не се засмя, но усмивката й се стрелна нагоре и разкриви зелените й устни.
— Мартин, Мартин, Мартин — рече тя, — още от времето на Гутенберг броят на грамотните хора непрекъснато намалява. През двадесети век по-малко от два процента от хората в така наречените индустриализирани демокрации са четели дори по една книга в годината. А това е било преди умните машини, инфосферите и приятелските спрямо потребителите околни среди. До времето на Хеджира деветдесет и осем процента от населението на Хегемонията не е имало никакво основание да чете каквото и да било. Ето защо тях не ги е вълнувал въпросът да се научат да правят това. Днес положението е още по-лошо. В Мрежата на световете има повече от сто милиарда човешки същества и по-малко от един процент от тях си правят труда да прегледат какъвто и да било печатен материал, камо ли да прочетат някоя книга.
— От „Умиращата Земя“ се разпродадоха почти три милиарда екземпляра — напомних й аз.
— Мм-хмм — рече Тирена. — Това беше ефектът „Пътят на пилигрима“.
— На какво?
— Ефектът „Пътят на пилигрима“. В масачузетската колония на… как беше… старата Земя от седемнайсети век всяка благопристойна фамилия е трябвало да има по една книга в дома си. Но, небеса, никой не е бил длъжен да я чете. Същото е било с „Mein Kampf“ Хитлер, както и с „Видения в окото наедно обезглавено дете“ на Стукацки.
— Какъв е бил Хитлер? — попитах.